вторник, 25 април 2017 г.

магична йога - река от Вселената

Реката... 
Дойде със сияния - синьо-зелени, като полярните, но не съвсем. Реката беше си като миналия ден - като пързалка, а аз пак бях на нещо като шейна, дъска. 
Пързалях се по реката из Космоса и... Пред мен на друга дъска, съразмерна с него беше... Орелът - ИЗНЕНАДА! Все пак не съм мислела, че има работа из Космоса ;) Беше пред мен и се обръщаше назад, усмихваше се. Орелът се усмихва! Обръщаше се настрани, за да ми покаже още сияния. 
Изведнъж пред мен блесна Светлина, която поглъщаше Реката с много голяма скорост. Орелът изчезна. Пред мен беше само искряща светлина... бяла... Светлината се превърна в обръч /тор/ и в центъра й видях червени, огромни скали, издигащи се над сравнително равнинни прерии. Изненада - Орелът летеше в кръг около скалите. 
И още една, малко ме жегна тази, изненада. Орелът не беше сам. Знаех, че е в компанията на Орлица . Изревнувах го, чувствах си го МОЙ. И двата Орела летяха в кръг около скалите, но не един след друг, а в различни посоки - сякаш описваха осмици... Гледах като през екран всичко... 
После реката ме върна и този път видях как си отиде - бяла светлина я изтегли и с един последен блясък, като взрив, и си отиде...

Змията... триглавата.... 
Едната глава беше Главната Змия, има си йерархия. Двете бяха подчинените, но и по-благосклонни към мен. Главната също, но някак е по-строга. За да не си позволявам разни неща. 
Та, двете, те ме понесоха на люлка нагоре след Главната. И... вече знам, че онзи Златен, приказен дворец с куполи и кули е Змийски. Гледах го отдалече. 
Получих обещание от двете Змии, че скоро ще ме заведат и си намигнаха съучастнически...

***

.

понеделник, 24 април 2017 г.

магична йога - след Камбаната

Камбаната... 
Не чух един звън на камбана. Много звуци,  много силни, продължителни звуци, един след друг. Дори не знам дали бяха от камбана или от нещо по-висше. Да, точно по-висше беше усещането, каквото и да значи, както и да значи...
Видях красива жена, древна, от Изтока. В червено-жълти рокли, феерични. Танцува, с много накити, гривни, дайре... Красива е, танцът е красив, пленяващ и... аз знам, че съм шарените й гривни, аз съм танца, аз съм звуците от дайрето и другите дрънкулки, които звънят по цялото й тяло... 
После съм в гора, джунгла, величествена, вечна гора... Знам, че аз съм шарените птици, безбройни са, летят като в танц. Аз съм полета им, аз съм песните им. А песните им са шарени... 
Усетих, че съм... Тишина... Обикновена тишина, но някак много силна тишина /каквото и да значи силна тишина/.  Нямаше камбана, нямаше звук, само тишина...  Усещах тишината... не знам как се усеща, но знам, че това беше усещането за тишина... 
И сега съм... тишина... и искам да си остана такава... необичайно ми е...
Неочаквано, непредполагано, невероятно е... 

***

.

неделя, 23 април 2017 г.

магична йога - Вселенска река

Вселенската река... 
Ами.. не беше от вода. Беше от светлина - бяло, сиво, синьо - преплитащи се, като гранчета прежда. 
Лодката... по-скоро нещо малко, като дъска, с която се пързалях по повърхността. Бях на онази полянка под Белия връх. Реката дойде от горе и дясно  /това е посоката на върха/ и замина наляво и нагоре, след като ме взе. Носехме се из космоса - тъмно е. Разминавахме се със различни звезди. Те оставяха опашки - както падащи звезди. Много звезди, съзвездия... 
Неочаквано Реката ме изпращаше в картини от ежедневието. Показваше ми детайли от чертежите ми, изправяше ме пред въпроси, които искаха незабавен отговор. И получаваха, а аз си мислех - добре де, защо не съм дала отговор до сега, толкова е просто, ако бях отговорила преди, сега щях да се рея из космоса, а не да се връщам... 
Реката правеше завои но не в хоризонталната равнина, а нагоре - надолу, изкачване - спускане.
Докато се остави на полянката под Белия връх...


***

.

събота, 22 април 2017 г.

изкуство е да си жена

Такова изкуство е да си жена...
Днес си позволих най-мързеливия ден...
Събудих се рано, запретнах ръкави и... Проверих метеорологичната обстановка за слани и студове на трийсетина километра и успокоена от проучването... си полегнах...
И така... С малки изключения, се подвизавах по диваните...

Зле ли ми е?... Ами... не е...
Ама ми стига.
Сега отново запрятам ръкави... ще поработя по обектите, както си беше планът за днешния ден.

Така си е. Изкуство е да си жена ;) 
Особено такава, която може да си позволи и подобен ден ;) 
Хе, ще се намерят критици, но от сега да им кажа - все ми е едно кой какво си мисли или ще каже. Аз мога да решавам, мога и да си нося последствията, каквито и да са. Това е защото знам какво съм, какво мога, какво искам, какво правя.
Жена съм. И такава се харесвам. А може би и да се обичам...

Жена съм... и лудост е...
Ама на кой му пука?

.

петък, 21 април 2017 г.

магична йога - на разходка с Морското конче

Морското конче... 
Бях на онзи залив, с плажа и спокойното море. Дойде Морското конче. Покани ме да го последвам и се гмурнахме в морето. 
Дълго си плувахме между водорасли и малки цветни рибки, с които се разминавахме. Имаше цвят в морето - малките цветни рибки бяха като цветни искри, които идваха насреща ни. Морско конче беше цветно, с променящи се цветове. приличащи на искрите от цветните рибки... Усещах водата, усещах допира на водораслите по тялото си...
Странното беше, че на няколко пъти се пренасях на други места - на хижа Амбарица, където бяхме лятото. Видях палатките. Видях как сме облечени. Помислих, че е добре за другото лято да си купим наша палатка. 
После пак се върнах в морето. След това се появи друга картина - нещо по-ежедневно, но за по-кратко и пак в морето. Усетих се, че така три - четири пъти се пренасях другаде и без усилие пак се връщах в морето. 
След разходката Морското конче ме изведе на брега...


***

.

понеделник, 10 април 2017 г.

магична йога - дарът на Орела

Медитацията... Змията...
Всички Огнени кълба при мен бяха бели. Змията излезе от златно-бяло яйце - до сега яйцето е било винаги златно. Самата Змия беше златно-бяла.... Когато се издигна над мен продължи нагоре и аз с нея. В един момент имах усещане, че и аз съм змия. тогава видях Змията оплетена с друга змия. Всъщност видях две глави, две тела до някъде, но надолу не знам дали беше една или две... При спускането надолу, когато стигнахме над мен, Змията си стана една и се прибра в яйцето. Когато бяхме две змии, видях наоколо пак ония хълмове. Ние и със Змията напоследък там излизаме. 

Орелът! Дойде си на оная поляна под белия връх, дето са ни вече срещите. 
Направихме обиколки около върха. Стори ми се, че върхът е някак по-остър и по-правилен конус. Продължихме си полета над гори и хълмове. До тук нищо необичайно, вече е доста познато. 
Видях пак онези бели дъгички, облачета - тук там над хълмовете  В един момент виждам под нас вместо дъгичка пак същото /знам, че е същото като дъгичките/, но като бял диск. 
Започнахме да се спускаме надолу., надолу... Много бързо. Край мен всичко е бяло и аз знам, че това е сгъстена бяла светлина, която е като цилиндър и ние се спускаме все по-бързо и по-бързо надолу. Знам, че това е безкрайността. Изведнъж усетих крилата на Орела под себе си и той започна да ме издига нагоре. Не съм сигурна колко време се издигахме, не беше сякаш повече от спускането. Дали не беше и по-бързо - трудно ми е да определя. 
Издигнахме се нагоре, над белия диск, над горите и поехме към хълма с белия връх. Сега върхът не бе така гладък, пак имаше формата на конус, но не така правилен и гладък. Сега си беше същия както преди го виждах. 
Орелът ме остави на поляната от където ме взе и полетя натам, откъдето дойде и откъдето винаги си идва. Аз гледах след него. Загуби се от погледа ми и тъкмо да погледна пред себе си - видях, че се връща. Върна се по-бързо отколкото отлетя. Кацна до мен, подаде ми бял пръстен - като халка е. Усмихна се - както и да се усмихва Орел ;) и ми каза: Ти знаеш... 
И отлетя...

Хем ми е странно, хем ми е някак... завършено... Хем ми е усещане за нещо важно, за нещо специално, за нещо като завършен етап и начало на друго.... някакво такова...
А и повод за подарък имах ;)

***

.

сряда, 5 април 2017 г.

магична йога - на изток

Пожелах си Орелът да дойде на поляната под Върха, където най-често са ни срещите. Мина ми през ума, дали да не поискам стълбичката, но Орелът бе по-силен. 
Дойде... Много бързаше. Подканяше ме да летя след него. Полетяхме на изток. Слънцето тъкмо изгряваше - голямо червено. Забавих се защото погледнах надолу. Видях селото. То е разположено в посока изток - запад между два дълги баира. Виждах как летим над село, видях нашата къща, двора, цялата градина... 
Орелът се обръщаше и ме подканяше да побързам. Продължавахме да летим на изток. Виждах летящия Орел на фона на червения диск на слънцето. Виждах само него, бързах, за да не изоставам. Той се обръщаше и ме подканяше с поглед, а също и с одобрение. 
Изведнъж осъзнах, че край нас има много други Орли и други като мен, и всички летим на изток. Много сме, но не виждам никого, просто знам. Летяхме дълго, забавихме полет и тогава погледнах надолу. Виждах различно оцветени фигури на земята - ниви, с различни посеви, малки гори, поляни, виждаха се и села - като мозайка. 
Продължавахме да летим, докато по едно време се спуснахме до една дюлева градина, Бяло-розовите цветчета бяха като живи, като пеперуди. Движеха се, може би от лек ветрец. Имаше и неразтворили се цветчета, те изглеждаха като свещички. / много харесвам дюлевия цвят, усещам го като магия когато съм край цъфнала дюля/ Постояхме край дюлята, усетих по-силен вятър, и сякаш с негова помощ с Орела се издигнахме отново нагоре. Кацнахме на високо, на скала с малка полянка пред нея, а надолу се виждаха пак разноцветните фигури. 
Чувах вятъра, но при нас с Орела бе тихо, бяхме на завет. Стояхме си, гледахме надолу. Понякога го поглеждах, стоеше съсредоточен, неподвижно. Понякога и той ме поглеждаше, кимаше одобрително и пак гледахме. 
Знаех, че зад нас има нещо. Обърнах се и видях отвор на голяма пещера. Искаше ми се да стана, но Орела ме погледна силно /да, точно силно/ и аз не помръднах. После погледът му обеща - друг път. 
Спокойна пак се загледах и мислех колко е спокойно и красиво. Изведнъж се озовах на поляната под Върха и... се върнах. 

Въпреки, че се върнах, сякаш нещо от мен остана на онази скала... Знам, че Орелът е пак там... Хей, дали това не е Неговото място... Сега се замислям - там ми беше много уютно, като у дома... Сега няма да мисля, само ще усещам... 

***

.

понеделник, 3 април 2017 г.

магична йога - Стълбичката

На зелената поляна в подножието на върха съм... 
Виждам, че идва към мен моята си, плетена стълбичка. Тръгва надясно, а аз изведнъж виждам, че Орелът я носи. Навлизаме в гората - рядка, широка гора. Орелът отива до едно дърво с дебело стъбло. Очаквам да я окачи някъде и аз ще се качвам. Но изведнъж стълбичката вече не е каквато е. Трябва да се качвам по клоните на дървото. Точно до стъблото. 
Клоните са наредени спирално и аз започвам да се качвам от клон на клон. Но клоните са далече един от друг и трябва да се засилвам и да се качвам на горния. Нещо като в цирк, ама толкова добре се справям и аз. 😉
Орелът лети около дървото и ме подканя да вървя нагоре. А нагоре короната на дървото изглежда много далечна. Само тя се издига над гората и сякаш пробива небето. 
Надолу... земята не се вижда. Виждат се клони, дървета край мен. Но моето Дърво е най-правилно - с право стебло, с правилно разположени клони. Изключително стройно, но и стабилно. Клоните на цвят са светло кафяви, гладки. Удобни за хващане. В сравнение със стеблото те са доста тънки, но наистина точни и удобни за хващане. Но това не е пречка цялостната визия на дървото да излъчва стабилност. 
А на мен ми е спокойно...

***

.

неделя, 2 април 2017 г.

магична йога - Златният замък

Змията... заведе ме над зелените гори-хълмове. Отново видяхме Златния приказен замък с кули, арки... И не само видяхме и гледахме, а Змията се проточи като път и стигнахме до входа. Застанахме пред огромна златна порта, изписана с богати орнаменти. Портата завършваше с дъга. Започна да се открехва, но Змията се дръпна и се върнахме пак там, където се издигнахме. Наблюдавахме златното сияние около замъка.  

Орелът... бях на зеления склон под Белия връх. Дойде Орелът и се издигнахме над върха, но не ме остави. Накара ме да се огледам, правехме кръгове над върха. Там в ляво видях златния замък. Беше по-далече, отколкото когато го гледахме със Змията. Преди на това място се виждаха зелени остри върхове във формата на конус... Наоколо са все същите хълмове гори. 
В дясно се видяха пак белите дъгички. Орелът ме поведе надясно. Минахме високо над хълмовете, над тези бели дъги и продължихме. Летяхме дълго. 
Хълмовете ставаха все по-ниски и ниски. Станаха гори и реки. Продължихме да летим. Реките ставаха все по-широки. Всъщност беше плетеница от реки. Нямаше край. Върнахме се при Белия връх. След няколко кръга над него се спуснахме. 

Усещанията ми са... за нещо незавършено, за нещо обещано, но не случило се. Някакво разочарование има в мен, прави ме леко раздразнителна към безсмислени разговори. Мълчи ми се, искам да се свия, скрия...
Впечатлена съм - Златният замък е на мястото на зелените остри конусовидни върхове... Нещо не е каквото е било... Има превръщане от едно в друго, или...  Като сваляне на маска, на покривало... Нещо става достъпно...

***

.

сряда, 29 март 2017 г.

магична йога - Водопадът

Змията....
Заведе ме високо, над моите си хълмове. Навсякъде е зелено, заоблените хълмове се виждат ясно.  Оглеждам се наоколо, много спокойно и свежо.
 И... виждам... малко в дясно златни кули. Много са. По-високи и по-ниски, истински замък от приказките, но ЗЛАТЕН... Блести на слънцето, около него има златно-бяло сияние. От замъка към нас със Змията започва да се  спуска златна пътека. Не е точно спускане защото е почти на същото ниво, на което сме и ние. 
За съжаление дойде време да се връщаме, и Златният път не успя да стигне до нас. 

Водопадът... видях Ниагарския, миналия ден видях снимка в нета, но разбрах, че това не е Моя водопад. Видях Крушунскиият, големият, от преди свлачището, но ...не е и той... 

Тогава си видях Моя водопад. Не е много голям, но не е и малък. Водата пада от хълм, който е извит като дъга. Аз съм обърната към центъра, но гледам  наляво. Но там в дясно ме привлича, неудържимо е, затова се обръщам натам, за да видя тази част на водопада. Водата пада в неголямо езеро, което е пред мен. Не се вижда накъде отива водата след това, но аз знам, че тя се спуска надолу от двете страни на мястото където съм седнала. Не се вижда нищо, но го знам. Аз съм на нещо като плато по средата на голям водопад. Продължавам да гледам дясната му част, по-рядко поглеждам и наляво.. и пак в дясно се връща погледа ми. 
Поглеждам нагоре и виждам Орела. Идва от ляво и прави кръгове като първо минава над водопада от ляво надясно, след това зад мен, като оставам в центъра на неговите кръгове. Не знам колко кръга направи, три - четири - пет... Бях изумена от присъствието му! Той леко се спусна и кацна до мен, вдясно от мен. И двамата гледахме дясната част на водопада. 
Тогава нещо до Орела проблесна.... Златното яйце!!! Вече гледах само Орела и яйцето. Орелът продължаваше да гледа водопада. А яйцето... започна да се разцъфва... Като лотос се отделяха венчелистчета, едно след друго... много. Един ред, после втори, трети.... Вече не ги виждах колко са. А яйцето все си стоеше по средата, но размерът му намаляваше. Листенцата са безбройни обвивки. Златни са. Светлината, която е над яйцето, сякаш се увеличаваше с разтварянето на всеки следващ ред листенца.... Стоях като омагьосана... 
Погледнах водопада. а после яйцето започна да се облича, като си прибираше листенцата по обратния път.... Когато отново стана яйце, Орелът се издигна над мен, направи три кръга и замина надясно... 
Погледнах яйцето. То се търкулна в дясно и го загубих от поглед... Останах да наблюдавам водопада... 

***

.

четвъртък, 16 март 2017 г.

магична йога - лодка в реката

Лодката в реката...
Водите носят лодката по течението. Левият бряг бе спокоен, десният не беше. В реката имаше дървета, явно беше пълноводния сезон. През цялото време реката правеше завой надясно - лек, плавен. Нищо остро няма.
От дясно имаше притоци. Всеки приток идваше с буйни води, които до средата на реката се укротяваха.  Водата беше...  тъмни води... Към левия бряг изсветляваше и там, съвсем до брега, даже синееше. На третия или четвъртия приток водите  дойдоха с буря. Небето, колкото и малко да се виждаше от него, притъмня.
Навсякъде край реката имаше големи дървета, вековни гори. След бурята в лодката остана послание - ще получа имената на две познати и "моля те, изслушай ги".  След това пак спокойна река и пореден приток, който разбунтува водите на десния бряг.
Левият бряг бе в слънце.
Въпреки буйните води на притоците и бурята ми  беше спокойно.
Учудена съм от "посланието"...  

***

.

събота, 11 март 2017 г.

магична йога - на люлка

Змията... мисля, че за първи път ме заведе толкова високо. Виждах до едно време зелените хълмове, но толкова високо се издигнахме, че хълмовете вече не бяха "море", а между два от тях се отвори пролука. Видях, че въпреки, че отгоре са заоблени, то склоновете им са стръмни и слизат надолу до езеро. Езеро, скрито между хълмовете, но точно там, откъдето виждахме със Змията, това езеро достигаше до хоризонта. Това беше езеро, което се извиваше между хълмовете, не беше широко, но беше дълго и се сливаше с хоризонта. Исках още малко по-високо да се издигнем, за да видя още малко от по-близкия край на езерото, но... 
Трябваше да се връщаме, да се събираме :) 
Очаквах спусане на стълба, по която да се изкача. Изненада бе, че стълба не слезе, а по-скоро подобия на стълби. Някъде наблизо до това място, където бяхме със Змията съм. Сякаш съм близо до езерото, чувах вода, но не видях такава. Видях гора, с големи, по-скоро средни дървета, сравнително рядко разположени - широка гора. Изведнъж видях много деца, които се люлеят на люлки от въжета. Но тия люлки имаха стъпала като за стълба, но бяха по едно, две, три и май не видях повече. Огледах се да видя накъде моята стълба - нямаше я. Залюлях се на една люлка, а тя тръгна из гората. Оглеждах се да не се закачат долните и въжета - стъпала, а не съм сигурна, че когато се качих имаше такива. Гората беше особено просторна, с много птици. Не мога да ги опиша, но те си бяха там. Но колкото и да бе просторна гората не се виждаше небето, но беше светло. Приятна зелена гора, а аз се люлеех леко, свободно. 
Като полет беше...
Дете съм...

***

.

понеделник, 13 февруари 2017 г.

магична йога - каменна река в морето

И така... 
Аз съм в онзи, зеления залив на морето, където обикновено се срещаме с Морския кон. Морето е равно, синьо с леки вълни. Небето е синьо, слънчево. 
А аз съм в лодка, близо до брега. Тя е  най-обикновена, дървена. Няма гребла. Водата ме носи близо до брега. 
Морското конче идва на среща. То е синьо-зелено. Особено е. Някак светещо, прозрачно, излъчва светлина. Повежда ме. И аз съм вече във водата, а тя топла и... мека. Не знам как може да е мека, но тази беше такава ;)  Навлизаме навътре. Става по-дълбоко, но не много. Светло е, слънчевата светлина прозира. Водата е много чиста, прозрачна. Не се вижда живот, но знам, че наоколо има много. На дъното се вижда голям кръгъл камък, после още и още... Образуват каменна река от обли камъни. Тя си има завои. камъните са като тези, които реките правят- заоблени, с всякакви размери. Плуваме над тази река. Наслаждаваме се на топлата вода, на лекото подводно течение в морето. 
Време е и Морското конче ме извежда направо на брега на познатия зелен залив.  

***

.

неделя, 12 февруари 2017 г.

магична йога - конусовидните хълмове

Змията... Издигна се над мен, както обикновено. Разпери качулка, а после ме поведе нагоре. Няколко пъти спира, после продължава. А аз - след нея или с нея. Не мога да определя дали аз съм змия или не. На моменти сякаш сме едно, а после сме различно. Изкачвайки се нагоре, излязаме над онези, зелените гори. Показва ми скала, която има отвор и през него се виждат дървета и небе. Цялата скала е обрасла с дървета, тя също е зелена като хълмовете наоколо. Искам да отидем по-близо... 
Но Змията ме повежда надолу...
Орелът... той дойде пак там, близо до "белия връх". Върхът не се вижда, но знам, че е там отдясно и малко назад. Виждам Орела да идва, с полет в кръгове от баирите срещу мен. Политам с него. Летим над зелените хълмове. Всичко е толкова зелено... От зелено имам нужда :) Това е едно много хубаво зелено, изключително спокойно и равно. Всъщност не знам защо написах равно, но знам, че е точно такова. Моля Орела да отидем при зелената скала с отвор. Той сменя посоката, завива надясно и продължаме полета. Пред нас, за пръв път, виждам зелени остри върхове, много стръмни, много високи, величествено издигащи се над околните хълмове. И много правилни, като конуси. Там, пред тях, леко наляво виждам скалата. Искам да приближим... Изведнъж пред мен се появява сребриста мрежа с пчелни клетки. В клетките има водни ципи /като ония детски играчки, с които се правят балончето от сапунена вода/, но сега е сребриста пчелна пита.  Изведнъж се изви вятър. Орелът го няма, сама съм, но съм спокойна. Водните  или каквито и да бяха ципички започват да се пукат, но без някакъв ред. Чувам това  пукане като музика. Много тържествена... Усещам, че Орелът ме вика и се обръщам, политам след него над хълмовете. Отново виждам високите конусовидни хълмове. Мисля, че са прекрасни, идеални... 
Прибраме се...

***

.

четвъртък, 2 февруари 2017 г.

магична йога - бяло и зелено

На поляна съм. Зелена, зелена... Сред планини и върхове.
Виждам, Орелът идва от онзи връх, срещу мен. Прави кръгове около върха, сигурно е специален. 

Идва към мен. Води ме надясно. Преминаваме през облаци, разположени като бял диск около планината. Издигаме се над облаците. От там се виждат като памучни кълбета - меки, леки. 
В дясно от нас има много висок връх. Зелен, много зелен. Извива се силен вятър и завърта облаците в посока обратна на часовниковата стрелка. Отнася ги далече.
А с Орела си летим над зелените гори. И е едно такова леко, леко... и зелено.
Толкова леко и отнесено ми е, че даже не разбирам, че е време... Да се разделим с Орела.
А на мен ми е леко, бяло и зелено...


***

.

понеделник, 23 януари 2017 г.

моята тишина

Моята тишина днес е в музика...
Днес ми е цветно...
Беше ми шарено, а после лилаво. Усещането за лилаво се засилва с топъл чай от салвия. После и лофант. И той лилав е.

Сега ми е тихо. С музика...
Нека продължи до безкрайност...

Ред на моето лилаво е да бъде лавандула. С всичките й проявления.
А тишината в мен ще бъде музика вълшебна. Днес освен вълшебство тя е и... магия.
Такъв ми е денят... магия!


.

петък, 20 януари 2017 г.

магична йога - водопад сред хълмовете

Очаквам Морския кон да си изпълни обещанието. Повиках го. 
Конят ме взима от Зеления залив. Минаваме между високите скали в морето. Те са като ограда между двата залива.  Червеният залив си е същия. Пещерата, червените скали чак до безкрайността. Оглеждам се за Орела, няма го и се чувствам разочарована. С коня тръгваме по край морето. Еднообразна безкрайност - спокойно море, плажна ивица, стена от червени скали... Връщаме се...
Усмихвам се, Орелът ни чака. Издига ме на сушата. Над скалите е безкрайно зелено плато, с онези заоблени зелени хълмове. Като зелено море са. 

Орелът лети пред мен, а аз след него. Спокойни гори, леки хълмове, безкрайност, безвремие... На някои места над гората се издигат малки бели облачета. Орелът прави кръг около едно от тях и ме вика да се приближа. Политаме в кръг и започваме да слизаме надолу., бавно по спирала. До нас има водопад. Бялото облаче са пръски от водата. Продължаваме да слизаме. Искам да кацнем, но Орелът не ми позволява и бързо се издигаме нагоре. Продължаваме да летим над безкрайните гори. Изоставам. Пред нас е Белият връх. Това е един малко по-голям хълм от другите, завършващ със сиво-бели скали.  Орелът прави няколко кръга над този връх и се връща при мен.
Време е да се връщаме. Летим над зелената безкрайност. Стигаме до червения плаж. Точно над пещерата правим няколко кръга. Тогава виждам много коне, които бягат по плажа. Играят, гонят се. Много са. Червени, кафяви, черни, а моят, белият кон не се вижда. Орелът ми кима да погледна към морето. Ето го... Моят кон... Качвам се на него и се връщаме през оградата от вертикални скали на зеления плаж. Конят ме оставя с някаква загадъчна усмивка. Сякаш ми казва: стига ти за днес, не бързай, всичко с времето си...
Морският кон навлиза в морето... а аз си оставам на плажа... в Зеления залив...


***

.

четвъртък, 19 януари 2017 г.

магична йога - червения залив

На брега на морето съм. В познатия залив. Там, където Морския кон ме разходи преди време.
Изгрев е. Слънцето е червено и голямо.
Отново имам среща с Морския кон. Ето го. Излиза тържествено от позлатените вълни. Не я разбирам тази тържественост, но я усещам.
Тръгваме по брега, на границата между вода и суша. Миналия път Конят ме заведе до края на залива, при високите скали във водата. 

Сега Конят ме води пак при тях. Днес продължаваме. Преминаваме отвъд скалите. Това е друг залив, но съвсем различен от този, от който идваме. Плажната ивица е също широка, но веднага след нея е стена от високи червени скали. Точно такива червени скали имаше в каньона, където Орелът ме заведе преди време.
Съвсем наблизо в скалите има отвор на пещера. Голям отвор. Знам, че когато има прилив, морската вода навлиза в пещерата. Моля коня да влезем, да погледнем, но той се колебае.
Оглеждам наоколо, оглеждам скалите над отвора на пещерата. И точно там, на една издадена напред скала стои Орелът. Той кима и тримата влизаме в пещерата. Орелът ни води. Влизаме навътре и вместо да става по-тъмно, всичко се вижда, особена светлина има. Пещерата е просторна, от червени скали. Таванът е в сводове, изненадващи с гладкостта си. Прецизно дялани са. Влизаме все по-навътре. Искам още. Но Орелът ни извежда в залива.
Конят ме оставя с обещание, че пак ще се върнем. 

Поглеждам Орела, а той... се усмихва...

***

.

понеделник, 16 януари 2017 г.

магична йога - Оазис

Орелът... 
Дойде с вятър, силен, сред дюните на пустиня. Орелът носи бяла превръзка, миналия път беше черна. Сложи ми я и вятърът се засили. Превръзката на очите не ми пречи да виждам как се вдига пясък от дюните и се получават бели дъги. 
Политаме с Орела нагоре.  Пустинята е като море от дюни с проблясващи бели вълни от вдигнатия пясък. Вятърът утихва, а ние продължаваме да се реем над пустинята... Виждам нещо в дясно и знам, че е оазис. 
Изведнъж слизаме сред оазиса на нещо като площад. По средата му има кладенец- зидан от правилни каменни блокове.  Няма хора, но се вижда нещо като палатки - къщите им. Нищо живо няма освен Орела и мен на това място. 
Искам да се разходя наоколо, но усещам как Орелът не ми позволява. Искам да видя кладенеца по-близо, той пак ме спира. Оглеждам се наоколо и виждам пътеки, които са изоставени, обрасли. Тръгвам по една от тях. Орелът ми позволява. 
Вървя напред по пътеката, а тя става по-чиста и по-проходима, сякаш се отдръпва всичката изоставеност пред мен. Излизам на края на оазиса. Орелът е с мен. Пустинята пред нас е някак по-приветлива, слънчева. Слънцето е насреща и клони към залез. Орелът ми маха превръзката, взима я и полита с нея към слънцето. 
Появи се Вятърът... и ме довя в тоя свят ;)

***

.

събота, 7 януари 2017 г.

спомени зимни

Януари е. Истински е тази година. Снежен, студен, красив... Някъде е с виелици, но аз винаги съм живяла на места където ветровете и виелиците не са създавали големи проблеми. В момента навън бръсне един такъв, северен ветрец, че със сигурност удвоява минусите. Вчера, по време на снеговалежа бе изключително красиво. Дърветата бяха неземни красавици, а днес са оголени , но все още запазили от вчерашния си чар.
А спомените...
Спомени отпреди четиридесет и повече лета...
Печката бумти. До нея е сандъкът пъпен с нацепени дърва. Върху печката е чайника с липов чай и тенджерата с боб. На края на печката, до кюнеца е тухлата. Навън е бяло, снежно, студено. Две момичета правят безкрайни уговорки, за да излязат на пързалката. На тази пързалка няма други деца, но те са си достатъчни . Дете шейни летят по стръмната улица, но трябва да спрат,  ей там до онзи стълб и нито крачка по-надолу.. Може по другата улица да минат и коли. А по нашата улица... Тя е толкова стръмна, а и колите не са много. Затова има хубава пързалка :) Снежния човек е задължителен. Преди да излезем сме си приготвили въгленчета за очи и за копчета. Това са важни атрибути ;) С носа е малко по-сложно. Все пак да се изнесе морков под зоркия поглед на баба не винаги минаваше номера. Ама има толкова съчки до плевнята, та все се намира нещо подходящо. Идва времето на бой със снежни топки, които винаги, ама наистина винаги успяваха да влязат под добре увития шал на врата. И най-неприятна част... Трябва да се прибираме. Обещанията - още мъничко, съвсем мъничко, ей сега... вече не вършат работа и набързо сме прибрани с помощта на метлата. Тя има и възпитателен ефект. Ехее, по-късно разбирам, че ефекта е предимно почистващ, ама то щото вече сме възпитани ;) Оказва се, че и гумените ни ботуши са пълни със сняг. Странно, от къде ли се е взел... То по друг начин и не можеше и да се излезе навън. Изобщо и дума не можеше да става да излезем на пързалката с градските си обувки.
Ееех, че е топло в къщи. Задължително се слагат два стола пред печката. Фурната се отваря. слага се вътре тухлата и върху нея веднага се курдисват два чифта детски крачета, за да се стоплят. Вълнените чорапи са наблизо, за да изсъхнат и пак да се обуят. А бобът е толкова вкусен... Няма по-вкусен от бабиния боб. И все още няма...
Отново е време за уговорки... Упорити сме и успяваме да излезем поне още веднъж в иначе краткия зимен ден. И снежната топка, незнайно как скрила се в ръкава и изведнъж озовала се върху печката... Баба, която ни гони, за да ни накаже ;)... Привечер е хубаво време. Дядо ще извади тигана с капак и ще ни направи пуканки. Съвсем истински, без никакви добавки. Най-вкусните пуканки. Да си кажа - никога след това не съм и опитвала подобна вкусотия. Умората е сладка. Сънищата сладки. Дните незабравими вече толкова много години...
Нищо не може да се повтори. Но топлите зимни спомени от преди много зими и днес могат да стоплят душата...
И с чаша чай... студът е даже поносим ;)

петък, 6 януари 2017 г.

магична йога - Орелът

В гората съм. Не е обикновена гора, а е джунгла. Не се чувствам загубена. 
Но ето, идва Орелът  слага ми превръзка на очите и ме подканя да летя с него. Много е лесно. Само, който не е летял с Орел може да се страхува и да си мисли, че е някаква трудност. Той ме води. Чувам звуците на джунглата - птиците, вятъра, шума на листата. Знам, кога минаваме  край храсти, кога край големи дървета, кога листата са широки, кръгли, кога са дълги и тесни... 
Летим и стигаме до едно поточе. Въпреки превръзката виждам облите, светли камъчета, бистрата вода. Малко поточе, един разкрач е само. До поточето има дърво, високо, не се вижда върха му. Стеблото е право, дебело, с почти гладка кора, в светлокафяв цвят е. Има клони, по-скоро рехави, които не ни пречат да летим леко нагоре. Описваме спирала около дървото. Почти сме на върха му. Издигаме се нагоре и се вижда всичко. 
Разбирам, че съм при извора на рекичката, която минаваше през залива на онзи плаж, където с Коня се разхождахме и от където миналия път Орелът ме взе. Вижда се гората-джунгла. Зелените дървета са почти до хоризонта, а там се белее плажа на залива и спокойното море. Небето насреща също е ясно и спокойно. 
Усмихвам се. Чувствам се намерена. С Орела политаме пак край дървото, но този път слизаме по-бързо с полета. До извора на реката сме. Орелът пие вода и  кани и мен да направя същото. Загребвам с шепи и отпивам. Разбирам, че ми каза да си измия очите. Това отми превръзката. Орелът се усмихна. Усмихвам му се и аз.  Полита с усмивка край мен и не бърза да си тръгва.... 
Орелът остана с мен... И ми е леко... защото мога да летя...

***

.

сряда, 4 януари 2017 г.

магична йога - на белия връх

В онзи залив съм... 
Морето пред мен е безбрежно. Море и небе се сливат в безкрайността. Пясъчната ивица е широка, а пясъкът е ситен, златен искри от слънчевите лъчи. Зад мен постепенно се издигат полегати зелени хълмове със заоблени върхове. В средата на залива се извива рекичка. Изворите й са някъде между хълмовете. Водата е прозрачна, спокойна, с отблясъци, породени от слънчеви лъчи. Малко над залива има равна зелена поляна.   
Орелът идва при мен.  Повежда ме, а наоколо са зелените хълмове с правилни заоблени върхове.  Отиваме на един връх, от където се вижда надалеч. Виждам в далечината бял, скалист връх, много по-висок от околните, но той е като продължение на един от тях. Политаме и оттам, от високото, виждам  морето, небето, вече изплетено с бели перести облаци. Когато се обръщам назад виждам пак хълмове, но някак по-големи, с вековни гори. 
Орелът полита над тях, прави кръгове над хълмовете, някъде по два - три пъти, някъде само по един път. Имам усещането, че Орелът ми показва нещо. Знам, че там, в горите има нещо скрито, някакви тайни, може би. Разбирам, че Орелът ще ми ги покаже някой ден. Днес  ми показа колко е величествена дори еднаквостта на хълмовете. 
През цялото време ми е особено леко и спокойно. Политаме обратно. Пред нас морето сияе със светлинни проблясъци.  Орелът ме оставя на поляната, до рекичката, която се влива в морето.  Това е същото място, където Морският Кон ме разхожда...

***

.

магична йога - розата

Изведнъж усещам, че вдишвам през ходилата си и в следващия миг виждам роза пред сърцето си. Прекрасна роза, от най-прекрасните, които съм виждала. А аз съм виждала доста прекрасни рози /това споменавам като доказателство за моята скромност, ако някога стане дума, та да се знае ;) / 
Та за розата... която при издишване се разцъфтява и от нея излизат лъчи... Златни, искрящи, отлитащи в безкрая...

На брега съм, на брега на безкрайно море. Идва Моят Морски кон. Той ме покани и аз се качих на гърба му. Сякаш цял живот съм яздила коне. Разхождаме се по брега и...
Потърсих Орела пред нормален храм /каквото и да значи това/. Ходих до пирамидите в Египет. Разходих се край Сфинкса, който също крие тайни, защо да не е и храм.  Но Орелът се появи и направи само един кръг над пресечена пирамида. Ха, това е пирамидата на Луната...  
Стъпалата за изкачване... етажите... Гледам и се удивлявам на правилните стъпала. А Орелът ме чака пред пещера, с огромна входна зала. /Ама това е друга пещера, не е онази./
 Изненадвам се когато сядаме насред залата и слушаме музика. Акустиката е великолепна. Музиката прекрасна. Истинска омая. Разочарованието, което ме споходи, когато Орелът не ме разходи в пирамидата, сега се стопява от вълшебната музика. Музиката ме освобождава от мисли, чувства, настроения... Аз съм всичко... Аз съм свят...
Музиката е така пленяваща, не искам да тръгвам. Орелът ме подканя да  тръгна, а той... си остана...  
Усещам, че има нещо, което не е за мен и трябва да вървя. Знам, че музиката е увертюра към нещо, което ще се случи след мен...

***

.