събота, 15 юли 2017 г.

магична йога - стълбичката

Чакам си на полянката под Върха. Моята полянка за срещи. Зелено е, свежо, прекрасна пролет... 
Виждам си стълбичката и се хващам за нея. Гледам небето, усещам полета. Стълбичката ме носи на някъде. Виждам, че сме над пустиня. Под мен има пясъци, дюни, слънце. Всичко е светло, жълто. Жълтият цвят не е ярък, а с лек оранжев отенък. 
Аз си стоя някъде на 2-3 стъпало. Удобно ми е. Виждам, че в дясно на носещото въже има една жълта змия. Тя има някакви надлъжни, но не прави линии, по тъмни са, не черни, а леко кафяви. Тези линии са като йероглифи, сякаш нещо е написано. Виждам я и виждам, че и тя ме  гледа. Говори ми с поглед да вървя нагоре. Тя тръгва нагоре, тръгвам и аз... Змията се усмихва доволна, че се разбираме. 
Продължавам да се изкачвам. Оглеждам се наоколо. Пустиня е, но е красива. Усещам я гостоприемна. Не се обяснява, то се чувства. Виждат се само пясъци, дюни и слънце... 
Продължавам изкачването, а Змията е до мен. В дясно се появява малък оазис. Продължавам нагоре, за да го видя по-хубаво. Сега стълбата стои на едно място. Виждам, че в оазиса има три високи дървета и по-ниски храсти. Искам още малко да се изкача, но няма къде. 
Орелът, не знам от къде се появи, ме издига и политаме към оазиса. Оставя ме в центъра на равностранния триъгълник, образуван от трите дървета. Там, в дясно, виждам скала. Жълто оранжева е като пясъците. В нея има неголям отвор. 
Влизам. Сама съм. Вътре е светло, просторно, голяма зала. Същите жълто оранжеви цветове. Там е водата. Като езеро е, но може и да е бавнотечаща подземна река, трудно ми е определя. Повърхността на водата е спокойна. Проблясват светлинки по нея, като паяжинки. А може би и като писменост...
Красиво е. Излизам навън. Орелът ме понася. Да, той ме носи  и ме оставя на зелената пролетна полянка /нея си я знаем ;)/ 
Слънчево ми е... 

***

.

Няма коментари:

Публикуване на коментар