сряда, 7 декември 2016 г.

аметистът

Един аметист...
С минало...
И с бъдеще...

Историята....
Преди много, много лета... Когато студентстките стажове се провеждаха на изток.
По средата на студенството, в един хубав август, влакът ме заведе в Санкт Петербург. / толкова много може да се каже, но не това е важното сега/  Величество, емоции, вълнения, спомени...
И един аметист... Аметист, който ме плени...
И който дълги години си стоя кротко в шкафа. Все мислех, че е прекалено голям. Сега знам, че не му е било времето. 


Близкото минало...
Преди три - четири седмици, както си бях на бюрото, изведнъж станах и... си намерих аметиста. Сложих го и усетих, че точно това Е! Не знам какво Е, но е точно това.
И така няколко дни. Една вечер трябваше да го сваля. И така няколко пъти.


Настоящето...
От снощи пак е с мен. Защо? Защото трябва...
Знам, че Аметистът ще има и своето бъдеще...
Ще имаме общо бъдеще ;)


.

сряда, 9 ноември 2016 г.

магична йога - сред джунглата

Йога - нидра...

На сред джунглата съм...
Зелена, гъста, но не е непроходима. Големи зелени листа, кръгли, дълги - както й прилича на една джунгла. Разхождам се дълго сред джунглата. Край мен има живот, но невидим за очите.  Пред мен се спуска стълба, изплетена от лиани. Качвам се на първото стъпало, но единият ми крак е стъпил и на второто. Стълбата се понася из джунглата. Появява се бяла светлина отгоре във формата на конус. Стълбата спира, а аз се изкачвам нагоре. Не броя стъпалата, светлината ме вика нагоре. Качвам се и знам, че съм на двадесет и третото стъпало. Оглеждам се, край мен има много стълби подобни на моята. Виждам хора, достигнали до различни стъпала. Виждам и познати, но не ги познах. Някои са на първото стъпало, а други сега се качват на него.

Виждам стълба високо над мен. Знам, че това е Соня и тя е на тридесет и четвъртото стъпало.
Усмихвам се... Стълбата се люлее, като танц. Другите също. Знам, че вече съм на двадесет и седмото стъпало и е време да слизам. Но не слизам по стъпалата, а се спускам като по въже. До сега никога не съм го правила, дори не съм опитвала. Но ето, че сега го правя :)


.

вторник, 8 ноември 2016 г.

розите

Розите...
Спомням си в далечното ми детство две рози в двора. Едната беше нисък храст - розова. Наричаше се Гюлче. Цъфтеше през цялото лято. Другата беше Розата. Беше над оградата от стоборки към улицата. После оградата беше с мрежа, а Розата си беше същата. Цъфтеше само веднъж, в началото на юни. Винаги за рождения ми ден :)
Загубиха се. Сигурно от старост.
Бях сигурна, че да се отгледа роза е изключително трудно и не е за всеки. Преди години се престраших и си купих коренче. Сложих я в средата на градината, сред поляната. И се получи. Получи се прекрасна червена роза. Все още е жива. Следващата година си купих друга. Двуцветна - слънчево жълто с розов отенък. И тя все още ме радва :) На следващата година ми подариха клонки от рози и ме научиха как се вкореняват. Продължавам да си вкоренявам всяка година по някое и друго коренче. Продължавам и да си купувам понякога нови коренчета. За съжаление не всички оцеляват :( 

Всичкото това го изписах, защото розите винаги са ме впечатлявали по един необясним начин. Винаги, когато съм в градината ги гледам с особено вдъхновение. Нямах обяснение за това им омайващо въздействие върху мен. 
До днес...
Днес знам... Магия е. От най-хубавите ;)

.

понеделник, 7 ноември 2016 г.

магична йога - на брега

Йога - нидра...

На брега на спокойно море съм. Хоризонтът се губи и прелива в неплътни слоести облаци. Слънцето прозира и светлината се редува със сиво-розови отенъци. По спокойното море се носят златните проблясъци на слънчевата светлина.
Белият морски кон излиза от морето бавно, спокойно, някак тържествено. Идва при мен и ми кима. С изненада виждам в устата му червена, разцъфнала роза. Слагам я в косите си, а конят кимва в знак на одобрение. 
Понасяме се ниско над брега, на границата на суша и море. Плажната ивица е широка, а навътре, към сушата, брегът става по-висок и с леки хълмове. Издигаме се по-високо. Виждат се зелени хълмове, които се спускат полегато към морето. Ясно оформени заливи и вдадени в морето носове от хълмовете. Всичко е полегато, заоблено. Под нас е по-голям залив. Малка рекичка се влива в морето. Пътят, по който минава описва правилна синусуида. Красиво е. Напред зеленият хълм  навлиза в морето. Спускаме по-ниско. Конят се разхожда по плиткото. Аз усещам водните пръски по краката си. Всичко е леко, бавно, светло, някак топло.
Наближаваме там, където брегът е навлязъл в морето. Във водата има вертикални скали, може би четири - пет метра над водата издигащи се. Между тях може да се мине. Гледаме как леките вълни се разбиват в скалите - леко, красиво...
Връщаме се в средата на залива. Конят ме кани да остана там. Това не е мястото на срещата ни. По-красиво е. Стоя на брега, стъпила на пясъка, който ме топли и гледам след коня. Той се отдалечава бавно, спокойно... тържествено...

Спокойно е... Радостно е... Усмихвам се...
Блаженство...


.

петък, 4 ноември 2016 г.

магична йога - сред степите

Йога - нидра...

Камбана... звън...
Лекият полъх на вятъра ме понася над безкрайни степи. Хълмове с формата на куполи са осеяли цялата повърхност. Безкрайност, лекота... и хълмовете на степта...
Червено - кафяви скали се издигат край мен. Вертикални и безбройни. Изглеждат непристъпни, плашещи.  Пред мен се появява Орелът и ме повежда сред лабиринтите на каньона. Летя след него и вече скалите не изглеждат страшни. Дълго летим. Летящият Орел е красива гледка. Носи спокойствие и особена сигурност. 

Издигаме се над скалите. Политаме над равнинни земи. 
Летим и... озоваваме се в степите с полегатите хълмчета. Безкрайност... Каква ли загадка са тези могили?
Орелът отлита в безкрайността, а аз оставам...  
Защото знам вече...

И се усмихвам...

.

четвъртък, 3 ноември 2016 г.

магична йога - камбаната

Йога - нидра...

Камбана... Звън...
Звукът ме превърна във вятър... над пясъчни дюни, пустиня... Носех песъчинки със себе си. Прелитах на оазиси - зелени, зелени... Знам, че има живот, има много хора, но никой не се вижда... Сега знам, че са се скрили от мен - вятъра. Отново пясъци и оазиси...
Край мен вятърът носи златни песъчинки. Увита съм с бяла забрадка и нося дълга бяла рокля. Нося крина с жито, а край мен са децата ми - три - четири - пет... Не знам колко са. Малки, полуголи, мургави... подходящи за пустинята :) Аз съм в ежедневие, което е много спокойно. Детски смях и игри има край мен...
Много силен звук... и аз отново съм вятър, развяващ бяла забрадка... пясъци, оазиси и пусти дюни...

Малко по-късно...

Още съм в онова състояние, което усещах там - спокойствие, мир и хармония...
Сякаш без причина се насълзяват очите ми... Много е силно... и ми е тъжно...
Част от мен все още е... там... Продължавам да плача...
Знам, че когато бях там се случи още нещо. Не си спомням, точно както след сън забравяме сънищата си. Знам, че беше нещо важно, но вероятно ми е рано да го видя...


Сънят...

Бях Там... Правех нещо, а край мен има четири малки деца. Игри, смях. Знам, че това са мои деца.
Все още сънувам, но сякаш съм будна и си повтарям съня с подробности, за да не го забравя когато отворя очи. Всичко е ясно при повторението и аз знам какво съм правила преди да видя децата край мен. Беше нещо важно, но в същото време и обичайно за мен /там.../.

Но... събуждам се и помня само децата край мен. Ние сме в нещо като пещера, над нас има скали и отвори. Топло е.

Още един сън...

Там съм... Пак имам много деца... Връщам се отнякъде и прегръщам най-малкото, което никой не знае бащата...

Интересна нощ :) Сигурна съм, че е продължение.
А продължението... предстои...   :) :)


.

сряда, 2 ноември 2016 г.

магична йога - храмът

Йога - нидра...

Имам среща с орела пред храма...
Отивам пред един храм, отивам пред друг... Орелът го няма...
Обикалям край всеки храм, за който се сетя... Няма го...
Ето го... Вие се над Деветашката пещера... Виждам отворите, през които струи светлина, слънчева. Орелът ме повежда навътре. Но не става тъмно. Следвам го навътре и по-навътре и... 

Изведнъж се озоваваме пред източен храм. Запустял, обрасъл с дървета, оплетен с лиани. Орелът лети между дърветата, слънчевата светлина струи на стълбове между клоните. И е зелено, много зелено. Тихо е, но аз знам, че има много живот, въпреки, че не виждам нищо живо, освен орела.
Там сред дървета, лиани, руини... Чувствам спокойствие. Попитах орела, ще ме заведе ли вътре. Описа голям кръг и ме заведе на широка поляна, и... ме изпрати...

След седмица... 

Отново имаме среща пред храма. Обиколих храмовете на света, а  моят Орел ме чакаше пред голяма, величествена пещера. Беше по-голяма от миналия път. Полетях след него. Да, аз наистина мога да летя и това изобщо не подлежи на съмнение! И никакви спорове по въпроса :) Орелът ми показва детайли, предимно арки. Всякакви - малки, големи... Влизаме в различни по големина тунели, минаваме през различни зали. Тъмно е, но има една особена светлина, така че всичко се вижда.
Сега сме в голяма зала, по средата й тече пещерната река. Там, тя е направила езеро. Водата е спокойна с много проблясъци. Знам, че с тези игри на светлината реката ми говори. Особено е. Ведро и спокойно...Тези проблясъци са и музика. Вълшебно е. Танцувам и това е моя отговор на казаното от реката... Вълшебно е... светлини, музика, танц, разговор... 

Искам да остана, но Орелът ме повежда към изхода...

.