понеделник, 13 февруари 2017 г.

каменна река в морето

И така... 
Аз съм в онзи, зеления залив на морето, където обикновено се срещаме с Морския кон. Морето е равно, синьо с леки вълни. Небето е синьо, слънчево. 
А аз съм в лодка, близо до брега. Тя е  най-обикновена, дървена. Няма гребла. Водата ме носи близо до брега. 
Морското конче идва на среща. То е синьо-зелено. Особено е. Някак светещо, прозрачно, излъчва светлина. Повежда ме. И аз съм вече във водата, а тя топла и... мека. Не знам как може да е мека, но тази беше такава ;)  Навлизаме навътре. Става по-дълбоко, но не много. Светло е, слънчевата светлина прозира. Водата е много чиста, прозрачна. Не се вижда живот, но знам, че наоколо има много. На дъното се вижда голям кръгъл камък, после още и още... Образуват каменна река от обли камъни. Тя си има завои. камъните са като тези, които реките правят- заоблени, с всякакви размери. Плуваме над тази река. Наслаждаваме се на топлата вода, на лекото подводно течение в морето. 
Време е и Морското конче ме извежда направо на брега на познатия зелен залив.  

***

.

неделя, 12 февруари 2017 г.

конусовидните хълмове

Змията... Издигна се над мен, както обикновено. Разпери качулка, а после ме поведе нагоре. Няколко пъти спира, после продължава. А аз - след нея или с нея. Не мога да определя дали аз съм змия или не. На моменти сякаш сме едно, а после сме различно. Изкачвайки се нагоре, излязаме над онези, зелените гори. Показва ми скала, която има отвор и през него се виждат дървета и небе. Цялата скала е обрасла с дървета, тя също е зелена като хълмовете наоколо. Искам да отидем по-близо... 
Но Змията ме повежда надолу...
Орелът... той дойде пак там, близо до "белия връх". Върхът не се вижда, но знам, че е там отдясно и малко назад. Виждам Орела да идва, с полет в кръгове от баирите срещу мен. Политам с него. Летим над зелените хълмове. Всичко е толкова зелено... От зелено имам нужда :) Това е едно много хубаво зелено, изключително спокойно и равно. Всъщност не знам защо написах равно, но знам, че е точно такова. Моля Орела да отидем при зелената скала с отвор. Той сменя посоката, завива надясно и продължаме полета. Пред нас, за пръв път, виждам зелени остри върхове, много стръмни, много високи, величествено издигащи се над околните хълмове. И много правилни, като конуси. Там, пред тях, леко наляво виждам скалата. Искам да приближим... Изведнъж пред мен се появява сребриста мрежа с пчелни клетки. В клетките има водни ципи /като ония детски играчки, с които се правят балончето от сапунена вода/, но сега е сребриста пчелна пита.  Изведнъж се изви вятър. Орелът го няма, сама съм, но съм спокойна. Водните  или каквито и да бяха ципички започват да се пукат, но без някакъв ред. Чувам това  пукане като музика. Много тържествена... Усещам, че Орелът ме вика и се обръщам, политам след него над хълмовете. Отново виждам високите конусовидни хълмове. Мисля, че са прекрасни, идеални... 
Прибраме се...

***

.

четвъртък, 2 февруари 2017 г.

бяло и зелено

На поляна съм. Зелена, зелена... Сред планини и върхове.
Виждам, Орелът идва от онзи връх, срещу мен. Прави кръгове около върха, сигурно е специален. 

Идва към мен. Води ме надясно. Преминаваме през облаци, разположени като бял диск около планината. Издигаме се над облаците. От там се виждат като памучни кълбета - меки, леки. 
В дясно от нас има много висок връх. Зелен, много зелен. Извива се силен вятър и завърта облаците в посока обратна на часовниковата стрелка. Отнася ги далече.
А с Орела си летим над зелените гори. И е едно такова леко, леко... и зелено.
Толкова леко и отнесено ми е, че даже не разбирам, че е време... Да се разделим с Орела.
А на мен ми е леко, бяло и зелено...


***

.

понеделник, 23 януари 2017 г.

моята тишина

Моята тишина днес е в музика...
Днес ми е цветно...
Беше ми шарено, а после лилаво. Усещането за лилаво се засилва с топъл чай от салвия. После и лофант. И той лилав е.

Сега ми е тихо. С музика...
Нека продължи до безкрайност...

Ред на моето лилаво е да бъде лавандула. С всичките й проявления.
А тишината в мен ще бъде музика вълшебна. Днес освен вълшебство тя е и... магия.
Такъв ми е денят... магия!


.

петък, 20 януари 2017 г.

водопад сред хълмовете

Очаквам Морския кон да си изпълни обещанието. Повиках го. 
Конят ме взима от Зеления залив. Минаваме между високите скали в морето. Те са като ограда между двата залива.  Червеният залив си е същия. Пещерата, червените скали чак до безкрайността. Оглеждам се за Орела, няма го и се чувствам разочарована. С коня тръгваме по край морето. Еднообразна безкрайност - спокойно море, плажна ивица, стена от червени скали... Връщаме се...
Усмихвам се, Орелът ни чака. Издига ме на сушата. Над скалите е безкрайно зелено плато, с онези заоблени зелени хълмове. Като зелено море са. 

Орелът лети пред мен, а аз след него. Спокойни гори, леки хълмове, безкрайност, безвремие... На някои места над гората се издигат малки бели облачета. Орелът прави кръг около едно от тях и ме вика да се приближа. Политаме в кръг и започваме да слизаме надолу., бавно по спирала. До нас има водопад. Бялото облаче са пръски от водата. Продължаваме да слизаме. Искам да кацнем, но Орелът не ми позволява и бързо се издигаме нагоре. Продължаваме да летим над безкрайните гори. Изоставам. Пред нас е Белият връх. Това е един малко по-голям хълм от другите, завършващ със сиво-бели скали.  Орелът прави няколко кръга над този връх и се връща при мен.
Време е да се връщаме. Летим над зелената безкрайност. Стигаме до червения плаж. Точно над пещерата правим няколко кръга. Тогава виждам много коне, които бягат по плажа. Играят, гонят се. Много са. Червени, кафяви, черни, а моят, белият кон не се вижда. Орелът ми кима да погледна към морето. Ето го... Моят кон... Качвам се на него и се връщаме през оградата от вертикални скали на зеления плаж. Конят ме оставя с някаква загадъчна усмивка. Сякаш ми казва: стига ти за днес, не бързай, всичко с времето си...
Морският кон навлиза в морето... а аз си оставам на плажа... в Зеления залив...


***

.

четвъртък, 19 януари 2017 г.

червения залив

На брега на морето съм. В познатия залив. Там, където Морския кон ме разходи преди време.
Изгрев е. Слънцето е червено и голямо.
Отново имам среща с Морския кон. Ето го. Излиза тържествено от позлатените вълни. Не я разбирам тази тържественост, но я усещам.
Тръгваме по брега, на границата между вода и суша. Миналия път Конят ме заведе до края на залива, при високите скали във водата. 

Сега Конят ме води пак при тях. Днес продължаваме. Преминаваме отвъд скалите. Това е друг залив, но съвсем различен от този, от който идваме. Плажната ивица е също широка, но веднага след нея е стена от високи червени скали. Точно такива червени скали имаше в каньона, където Орелът ме заведе преди време.
Съвсем наблизо в скалите има отвор на пещера. Голям отвор. Знам, че когато има прилив, морската вода навлиза в пещерата. Моля коня да влезем, да погледнем, но той се колебае.
Оглеждам наоколо, оглеждам скалите над отвора на пещерата. И точно там, на една издадена напред скала стои Орелът. Той кима и тримата влизаме в пещерата. Орелът ни води. Влизаме навътре и вместо да става по-тъмно, всичко се вижда, особена светлина има. Пещерата е просторна, от червени скали. Таванът е в сводове, изненадващи с гладкостта си. Прецизно дялани са. Влизаме все по-навътре. Искам още. Но Орелът ни извежда в залива.
Конят ме оставя с обещание, че пак ще се върнем. 

Поглеждам Орела, а той... се усмихва...

***

.

понеделник, 16 януари 2017 г.

Оазис

Орелът... 
Дойде с вятър, силен, сред дюните на пустиня. Орелът носи бяла превръзка, миналия път беше черна. Сложи ми я и вятърът се засили. Превръзката на очите не ми пречи да виждам как се вдига пясък от дюните и се получават бели дъги. 
Политаме с Орела нагоре.  Пустинята е като море от дюни с проблясващи бели вълни от вдигнатия пясък. Вятърът утихва, а ние продължаваме да се реем над пустинята... Виждам нещо в дясно и знам, че е оазис. 
Изведнъж слизаме сред оазиса на нещо като площад. По средата му има кладенец- зидан от правилни каменни блокове.  Няма хора, но се вижда нещо като палатки - къщите им. Нищо живо няма освен Орела и мен на това място. 
Искам да се разходя наоколо, но усещам как Орелът не ми позволява. Искам да видя кладенеца по-близо, той пак ме спира. Оглеждам се наоколо и виждам пътеки, които са изоставени, обрасли. Тръгвам по една от тях. Орелът ми позволява. 
Вървя напред по пътеката, а тя става по-чиста и по-проходима, сякаш се отдръпва всичката изоставеност пред мен. Излизам на края на оазиса. Орелът е с мен. Пустинята пред нас е някак по-приветлива, слънчева. Слънцето е насреща и клони към залез. Орелът ми маха превръзката, взима я и полита с нея към слънцето. 
Появи се Вятърът... и ме довя в тоя свят ;)

***

.