понеделник, 18 януари 2016 г.

делнично

Делник е, цял понеделник, даже.
Работният ми ден започна след единадесет часа. Защото може. Мога да си го позволя.
Вече е деветнадесет, а работният ми ден продължава. Защото може. Мога да си го позволя. 
Харесва ми да следвам музата си. За какво ли не. 
Радвам се на възможността да си позволявам това. Може би не е позволение, а е по-скоро избор. Избор, за който професията ми ми дава възможност. Избор, при който мога да си стоя в къщи и да се радвам на домашния уют и в същото време да си работя.
Днес особено е усещането за уют. Бялото снежно изобилие, което се вижда през прозореца и удобството на двадесет и първи век - с едно копче да се топлиш. И неизбежната ми кана с топъл чай, събрал летни ухания. И изборът ми да се потопя в работа. 
Отчитам си успешен и ползотворен ден. Напоследък рядко ми се случваше, но е време да се промени. Естествено е да няма муза, когато трябва да се занимавам с някакви дреболии. То не, че сега има кой знае какво, но ми се иска да отхвърля всичко, което се е насъбрало, макар да не е много това, което зависи само от мен. Ама... колкото... То и времето навън не предполага други занимания или поне не за дълго. Така или иначе времето в къщи е добре да запълвам и с работа.
Освен това сега имам възможност да се наслаждавам на най-хубавите си чайчета, билките за които съм си събирала сама. Усещам топлината на лятото... като няма друга...

Така де, опитвам се да извличам най-полезното за себе си от създадената ситуация. Не винаги това, което се случва е под моя контрол. Не всичко може да е мой избор. Опитвам се да си повтарям, че не е здравословно за мен да се опитвам на всяка цена да получа това, което искам. Би трябвало да приемам нещата, които не зависят от мен по-... философски. Не винаги ми се получава, но сигурна съм, че и това се учи. Или пък е добре да мисля така, пак поради същата здравословност...
Все още задържам музата си за работа. Ще я използвам максимално днес. 
Още един чай няма да ми се отрази зле. И по-горещ ще е...

.

понеделник, 11 януари 2016 г.

25 !

Преди двадесет и пет години...
Прегърнах първородна дъщеря! Щастието се усмихна и майка станах аз за първи път!
За първи път почувствах, че животът има смисъл друг. Смисъл по-голям и ценен. Това е нов живот! 
Дали успях да бъда добра майка? Надявам се. Защото дъщеря ми е прекрасна млада жена! Защото има най-добрите сестра и брат!
Обичам ви!
Честит рожден ден, мое момиче!
Бъди здрава и щастлива! 

.

петък, 8 януари 2016 г.

топло ми е

Отдавна не съм плела... Толкова отдавна, че бях забравила особеното усещане за жена и женственост.
Спомням си, баба ми заплиташе 4-5 реда с иглите за плетене и аз обикалях из къщата плетейки... Не съм можела да правя нищо, но съм се правела, че плета "фланела на..." :) на всички :)
Все още не ходех на училище, когато вече плетях истински. Баба ми показваше и аз се учех. Е, не съм изплела нищо тогава, но това са спомени, които сега ме стоплят.
В училище /не помня в кой клас/ имахме трудово обучение и имахме задача да се научим да плетем. Тогава си оплетох шал. Все още е из къщи. Децата ми, когато бяха малки го ползваха. Тогава се чувствах горда, че знам как се плете. Бях една от малкото в класа с тези умения. А това на тази възраст значеше много за мен. 

Отрасла съм край баба и дядо. Като повечето от моето поколение, чиито родители бяха работещи по 8 часа. Научила съм много за домакинската и градинската работи. Помагала съм и то съвсем осъзнато и резултатно. Тогава е било естествено да виждам баба, докато си почива, да плете. Беше нормално жените от махалата да излязат на пейката и всяка да си носи някакво ръкоделие докато си приказват и почиват в края на деня, преди вечерните задължения в дома да ги призоват. Това е пример как личният пример възпитава. Не думите, на които сме много добри, а делата...
Когато децата ми бяха бебета и малки деца имах желание и вдъхновение да плета и плетох доста неща. Чувствах се истинска жена с плетивото и с дечурлигата край мен. За някой може да е смешно, но за мен е много ценно. 
Сега си плета и усещането за женственост, което винаги съм си имала, е толкова силно и приятно...
Топло ми е...

.

понеделник, 4 януари 2016 г.

зимата е тук

Сериозен сняг. Първият за тази зима. Първият за януари.
Имам нужда от топлина и си стоя в къщи. Топло ми е с чаша чай. Топло ми е със занимания домашни. Все още ми е едно лежерно и безработно настроение.
Не обичам да ми е студено, но обичам здравия студ и по-големия сняг. 
Бялото е чисто. Ново. Много лесно се мечтае на сняг ;)
Утре ще опека тиква...
А мечтите ми ще бъдат... бели...

.

вторник, 22 септември 2015 г.

понякога

Понякога ми е странно.
Понякога ми е уморено. 
Понякога ми е мълчаливо.
Понякога ми е събрано.
Понякога... Като днес...
Не е мрънкане. По-скоро мислите ми искат с думи да ги облека.
Облича ли се съвършенство? Облечено, то вече е несъвършено. Но пък е по-приемливо...

Умората ми е лятна. Може би лятото е сезон за почивки, но на мен не ми се случи. 
Изборът си е мой. Не успях да се организирам. Всъщност, прекалено се организирах. И все пак е избор. Избор на приоритети. Така ги подредих, че сега умора си имам. Но пък и удовлетворение си имам. Не се сравнява с някаква си умора. 
Лятото е динамика. Последните му часове си отиват. След броени часове есента ще е тук. Есента е спокойствие, доволство, топла умора. Есента е цветна и плодна. Есента...
Мълчаливо ми е... Външно... Мислите ми се надбягват, изпреварват, заплитат, разплитат, изчакват, втурват навред... Мислите ми разпилени са. А делата ми са подредени. 
Понякога... Контрастите в мен се събират и в мен се развихрят. За да съм си Аз. 
Днес съм... събрана, мълчалива, уморена, странна... и някак си... добра...
Добра съм... Като есен топла съм... Като есен съм доволно-уморена...
Понякога... 
На границата на лятото и есента съм...

.

петък, 21 август 2015 г.

август ли?

Август ли е?
Вече втори ден термометърът, до вчера показвал над тридесет градуса, не надвишава осемнадесетото деление.
Мъглата цял ден не се вдига и букакът отсреща се не вижда. Опитва да вали, почти постоянно капе от клоните на крушата.
Студено и сънливо ми е. Втори ден прекарвам следобедите в леглото завита с дебелото родопско одеяло в добавка към другите ми завивки. Поне време за четене си имам :) И за дрямка. Вече от седмици не си спомнях какво е следобедна дрямка :) То работа, работа... И сега мога да си  намеря, но ноемврийското време не предразполага към летни работи.
Всъщност, вече /след два дена мързелуване/ ми се иска да си е пак август и да си довършвам летните консервни занимания. То не, че скоро ще се свършат, но поне основната част да си я свърша в август и началото на септември. Работа в градината, на двора и в къщата и сега има, ама... признавам си, че ми харесва да се оправдавам сега с времето :) Сигурно от утре такива оправдания няма да ми се случат. Добре де, признавам, че имах нужда от тия два дни на лежерност. Усещах, че едва ли ще издържа на темпото, което си бях наложила, донякъде и съвсем по избор.
Вече почти в края на деня /че какво друго е 19 часа, ако не край на деня?/ усещам, че имам ентусиазъм за някои дейности, които мен чакат, и които е съвсем възможно в хладната, съвсем нелятна вечер да си свърша. Хайде, да си ги свърша :)
Вечерта ми ще е спорна и успешна. Каква ли друга може да е щом си я искам точно такава? 
:) :) :)

.

четвъртък, 20 август 2015 г.

жена да си... и неизбежното...

Жена да си... и неизбежното... ПМС... всеки месец...
Непредвидимо. По време, по сила, по проявления. Неочаквано и винаги с надеждата - този месец да ми се размине. А то пристига си с добавка. Репертоарът и познат, и нов е все изненадващ. В последните месеци осъзнавам силно присъствие на сълзи. Но все съм неподготвена за тях. За настроенията няма и да започвам. Неописуеми...
Сещам се за един разговор преди доста години с гинеколога ми. Мислех, че се шегуваше, ама към днешна дата май си давам сметка, че човекът истина ми е казвал. Имало нейде по света, че ако жена с такава диагноза /ПМС/ извърши някакво престъпление, то тя ще бъде оправдана...
Даааммм... сега, след време, го разбирам...
Разбирам и по-честия въпрос - какво пак ти става?...
Обаче разбирането ми не ми помага. Дано околните да ме разбират...
Да се оплаквам полза няма, затова не го и правя. Споделям. Приемам го. Неизбежност ми е. И така до другия месец...
А сега...
Лека нощ!

.