събота, 7 януари 2017 г.

спомени зимни

Януари е. Истински е тази година. Снежен, студен, красив... Някъде е с виелици, но аз винаги съм живяла на места където ветровете и виелиците не са създавали големи проблеми. В момента навън бръсне един такъв, северен ветрец, че със сигурност удвоява минусите. Вчера, по време на снеговалежа бе изключително красиво. Дърветата бяха неземни красавици, а днес са оголени , но все още запазили от вчерашния си чар.
А спомените...
Спомени отпреди четиридесет и повече лета...
Печката бумти. До нея е сандъкът пъпен с нацепени дърва. Върху печката е чайника с липов чай и тенджерата с боб. На края на печката, до кюнеца е тухлата. Навън е бяло, снежно, студено. Две момичета правят безкрайни уговорки, за да излязат на пързалката. На тази пързалка няма други деца, но те са си достатъчни . Дете шейни летят по стръмната улица, но трябва да спрат,  ей там до онзи стълб и нито крачка по-надолу.. Може по другата улица да минат и коли. А по нашата улица... Тя е толкова стръмна, а и колите не са много. Затова има хубава пързалка :) Снежния човек е задължителен. Преди да излезем сме си приготвили въгленчета за очи и за копчета. Това са важни атрибути ;) С носа е малко по-сложно. Все пак да се изнесе морков под зоркия поглед на баба не винаги минаваше номера. Ама има толкова съчки до плевнята, та все се намира нещо подходящо. Идва времето на бой със снежни топки, които винаги, ама наистина винаги успяваха да влязат под добре увития шал на врата. И най-неприятна част... Трябва да се прибираме. Обещанията - още мъничко, съвсем мъничко, ей сега... вече не вършат работа и набързо сме прибрани с помощта на метлата. Тя има и възпитателен ефект. Ехее, по-късно разбирам, че ефекта е предимно почистващ, ама то щото вече сме възпитани ;) Оказва се, че и гумените ни ботуши са пълни със сняг. Странно, от къде ли се е взел... То по друг начин и не можеше и да се излезе навън. Изобщо и дума не можеше да става да излезем на пързалката с градските си обувки.
Ееех, че е топло в къщи. Задължително се слагат два стола пред печката. Фурната се отваря. слага се вътре тухлата и върху нея веднага се курдисват два чифта детски крачета, за да се стоплят. Вълнените чорапи са наблизо, за да изсъхнат и пак да се обуят. А бобът е толкова вкусен... Няма по-вкусен от бабиния боб. И все още няма...
Отново е време за уговорки... Упорити сме и успяваме да излезем поне още веднъж в иначе краткия зимен ден. И снежната топка, незнайно как скрила се в ръкава и изведнъж озовала се върху печката... Баба, която ни гони, за да ни накаже ;)... Привечер е хубаво време. Дядо ще извади тигана с капак и ще ни направи пуканки. Съвсем истински, без никакви добавки. Най-вкусните пуканки. Да си кажа - никога след това не съм и опитвала подобна вкусотия. Умората е сладка. Сънищата сладки. Дните незабравими вече толкова много години...
Нищо не може да се повтори. Но топлите зимни спомени от преди много зими и днес могат да стоплят душата...
И с чаша чай... студът е даже поносим ;)

сряда, 7 декември 2016 г.

аметистът

Един аметист...
С минало...
И с бъдеще...

Историята....
Преди много, много лета... Когато студентстките стажове се провеждаха на изток.
По средата на студенството, в един хубав август, влакът ме заведе в Санкт Петербург. / толкова много може да се каже, но не това е важното сега/  Величество, емоции, вълнения, спомени...
И един аметист... Аметист, който ме плени...
И който дълги години си стоя кротко в шкафа. Все мислех, че е прекалено голям. Сега знам, че не му е било времето. 


Близкото минало...
Преди три - четири седмици, както си бях на бюрото, изведнъж станах и... си намерих аметиста. Сложих го и усетих, че точно това Е! Не знам какво Е, но е точно това.
И така няколко дни. Една вечер трябваше да го сваля. И така няколко пъти.


Настоящето...
От снощи пак е с мен. Защо? Защото трябва...
Знам, че Аметистът ще има и своето бъдеще...
Ще имаме общо бъдеще ;)


.

сряда, 9 ноември 2016 г.

магична йога - сред джунглата

Йога - нидра...

На сред джунглата съм...
Зелена, гъста, но не е непроходима. Големи зелени листа, кръгли, дълги - както й прилича на една джунгла. Разхождам се дълго сред джунглата. Край мен има живот, но невидим за очите.  Пред мен се спуска стълба, изплетена от лиани. Качвам се на първото стъпало, но единият ми крак е стъпил и на второто. Стълбата се понася из джунглата. Появява се бяла светлина отгоре във формата на конус. Стълбата спира, а аз се изкачвам нагоре. Не броя стъпалата, светлината ме вика нагоре. Качвам се и знам, че съм на двадесет и третото стъпало. Оглеждам се, край мен има много стълби подобни на моята. Виждам хора, достигнали до различни стъпала. Виждам и познати, но не ги познах. Някои са на първото стъпало, а други сега се качват на него.

Виждам стълба високо над мен. Знам, че това е Соня и тя е на тридесет и четвъртото стъпало.
Усмихвам се... Стълбата се люлее, като танц. Другите също. Знам, че вече съм на двадесет и седмото стъпало и е време да слизам. Но не слизам по стъпалата, а се спускам като по въже. До сега никога не съм го правила, дори не съм опитвала. Но ето, че сега го правя :)


.

вторник, 8 ноември 2016 г.

розите

Розите...
Спомням си в далечното ми детство две рози в двора. Едната беше нисък храст - розова. Наричаше се Гюлче. Цъфтеше през цялото лято. Другата беше Розата. Беше над оградата от стоборки към улицата. После оградата беше с мрежа, а Розата си беше същата. Цъфтеше само веднъж, в началото на юни. Винаги за рождения ми ден :)
Загубиха се. Сигурно от старост.
Бях сигурна, че да се отгледа роза е изключително трудно и не е за всеки. Преди години се престраших и си купих коренче. Сложих я в средата на градината, сред поляната. И се получи. Получи се прекрасна червена роза. Все още е жива. Следващата година си купих друга. Двуцветна - слънчево жълто с розов отенък. И тя все още ме радва :) На следващата година ми подариха клонки от рози и ме научиха как се вкореняват. Продължавам да си вкоренявам всяка година по някое и друго коренче. Продължавам и да си купувам понякога нови коренчета. За съжаление не всички оцеляват :( 

Всичкото това го изписах, защото розите винаги са ме впечатлявали по един необясним начин. Винаги, когато съм в градината ги гледам с особено вдъхновение. Нямах обяснение за това им омайващо въздействие върху мен. 
До днес...
Днес знам... Магия е. От най-хубавите ;)

.

понеделник, 7 ноември 2016 г.

магична йога - на брега

Йога - нидра...

На брега на спокойно море съм. Хоризонтът се губи и прелива в неплътни слоести облаци. Слънцето прозира и светлината се редува със сиво-розови отенъци. По спокойното море се носят златните проблясъци на слънчевата светлина.
Белият морски кон излиза от морето бавно, спокойно, някак тържествено. Идва при мен и ми кима. С изненада виждам в устата му червена, разцъфнала роза. Слагам я в косите си, а конят кимва в знак на одобрение. 
Понасяме се ниско над брега, на границата на суша и море. Плажната ивица е широка, а навътре, към сушата, брегът става по-висок и с леки хълмове. Издигаме се по-високо. Виждат се зелени хълмове, които се спускат полегато към морето. Ясно оформени заливи и вдадени в морето носове от хълмовете. Всичко е полегато, заоблено. Под нас е по-голям залив. Малка рекичка се влива в морето. Пътят, по който минава описва правилна синусуида. Красиво е. Напред зеленият хълм  навлиза в морето. Спускаме по-ниско. Конят се разхожда по плиткото. Аз усещам водните пръски по краката си. Всичко е леко, бавно, светло, някак топло.
Наближаваме там, където брегът е навлязъл в морето. Във водата има вертикални скали, може би четири - пет метра над водата издигащи се. Между тях може да се мине. Гледаме как леките вълни се разбиват в скалите - леко, красиво...
Връщаме се в средата на залива. Конят ме кани да остана там. Това не е мястото на срещата ни. По-красиво е. Стоя на брега, стъпила на пясъка, който ме топли и гледам след коня. Той се отдалечава бавно, спокойно... тържествено...

Спокойно е... Радостно е... Усмихвам се...
Блаженство...


.

петък, 4 ноември 2016 г.

магична йога - сред степите

Йога - нидра...

Камбана... звън...
Лекият полъх на вятъра ме понася над безкрайни степи. Хълмове с формата на куполи са осеяли цялата повърхност. Безкрайност, лекота... и хълмовете на степта...
Червено - кафяви скали се издигат край мен. Вертикални и безбройни. Изглеждат непристъпни, плашещи.  Пред мен се появява Орелът и ме повежда сред лабиринтите на каньона. Летя след него и вече скалите не изглеждат страшни. Дълго летим. Летящият Орел е красива гледка. Носи спокойствие и особена сигурност. 

Издигаме се над скалите. Политаме над равнинни земи. 
Летим и... озоваваме се в степите с полегатите хълмчета. Безкрайност... Каква ли загадка са тези могили?
Орелът отлита в безкрайността, а аз оставам...  
Защото знам вече...

И се усмихвам...

.

четвъртък, 3 ноември 2016 г.

магична йога - камбаната

Йога - нидра...

Камбана... Звън...
Звукът ме превърна във вятър... над пясъчни дюни, пустиня... Носех песъчинки със себе си. Прелитах на оазиси - зелени, зелени... Знам, че има живот, има много хора, но никой не се вижда... Сега знам, че са се скрили от мен - вятъра. Отново пясъци и оазиси...
Край мен вятърът носи златни песъчинки. Увита съм с бяла забрадка и нося дълга бяла рокля. Нося крина с жито, а край мен са децата ми - три - четири - пет... Не знам колко са. Малки, полуголи, мургави... подходящи за пустинята :) Аз съм в ежедневие, което е много спокойно. Детски смях и игри има край мен...
Много силен звук... и аз отново съм вятър, развяващ бяла забрадка... пясъци, оазиси и пусти дюни...

Малко по-късно...

Още съм в онова състояние, което усещах там - спокойствие, мир и хармония...
Сякаш без причина се насълзяват очите ми... Много е силно... и ми е тъжно...
Част от мен все още е... там... Продължавам да плача...
Знам, че когато бях там се случи още нещо. Не си спомням, точно както след сън забравяме сънищата си. Знам, че беше нещо важно, но вероятно ми е рано да го видя...


Сънят...

Бях Там... Правех нещо, а край мен има четири малки деца. Игри, смях. Знам, че това са мои деца.
Все още сънувам, но сякаш съм будна и си повтарям съня с подробности, за да не го забравя когато отворя очи. Всичко е ясно при повторението и аз знам какво съм правила преди да видя децата край мен. Беше нещо важно, но в същото време и обичайно за мен /там.../.

Но... събуждам се и помня само децата край мен. Ние сме в нещо като пещера, над нас има скали и отвори. Топло е.

Още един сън...

Там съм... Пак имам много деца... Връщам се отнякъде и прегръщам най-малкото, което никой не знае бащата...

Интересна нощ :) Сигурна съм, че е продължение.
А продължението... предстои...   :) :)


.