четвъртък, 16 март 2017 г.

лодка в реката

Лодката в реката...
Водите носят лодката по течението. Левият бряг бе спокоен, десният не беше. В реката имаше дървета, явно беше пълноводния сезон. През цялото време реката правеше завой надясно - лек, плавен. Нищо остро няма.
От дясно имаше притоци. Всеки приток идваше с буйни води, които до средата на реката се укротяваха.  Водата беше...  тъмни води... Към левия бряг изсветляваше и там, съвсем до брега, даже синееше. На третия или четвъртия приток водите  дойдоха с буря. Небето, колкото и малко да се виждаше от него, притъмня.
Навсякъде край реката имаше големи дървета, вековни гори. След бурята в лодката остана послание - ще получа имената на две познати и "моля те, изслушай ги".  След това пак спокойна река и пореден приток, който разбунтува водите на десния бряг.
Левият бряг бе в слънце.
Въпреки буйните води на притоците и бурята ми  беше спокойно.
Учудена съм от "посланието"...  

***

.

събота, 11 март 2017 г.

на люлка

Змията... мисля, че за първи път ме заведе толкова високо. Виждах до едно време зелените хълмове, но толкова високо се издигнахме, че хълмовете вече не бяха "море", а между два от тях се отвори пролука. Видях, че въпреки, че отгоре са заоблени, то склоновете им са стръмни и слизат надолу до езеро. Езеро, скрито между хълмовете, но точно там, откъдето виждахме със Змията, това езеро достигаше до хоризонта. Това беше езеро, което се извиваше между хълмовете, не беше широко, но беше дълго и се сливаше с хоризонта. Исках още малко по-високо да се издигнем, за да видя още малко от по-близкия край на езерото, но... 
Трябваше да се връщаме, да се събираме :) 
Очаквах спусане на стълба, по която да се изкача. Изненада бе, че стълба не слезе, а по-скоро подобия на стълби. Някъде наблизо до това място, където бяхме със Змията съм. Сякаш съм близо до езерото, чувах вода, но не видях такава. Видях гора, с големи, по-скоро средни дървета, сравнително рядко разположени - широка гора. Изведнъж видях много деца, които се люлеят на люлки от въжета. Но тия люлки имаха стъпала като за стълба, но бяха по едно, две, три и май не видях повече. Огледах се да видя накъде моята стълба - нямаше я. Залюлях се на една люлка, а тя тръгна из гората. Оглеждах се да не се закачат долните и въжета - стъпала, а не съм сигурна, че когато се качих имаше такива. Гората беше особено просторна, с много птици. Не мога да ги опиша, но те си бяха там. Но колкото и да бе просторна гората не се виждаше небето, но беше светло. Приятна зелена гора, а аз се люлеех леко, свободно. 
Като полет беше...
Дете съм...

***

.

понеделник, 13 февруари 2017 г.

каменна река в морето

И така... 
Аз съм в онзи, зеления залив на морето, където обикновено се срещаме с Морския кон. Морето е равно, синьо с леки вълни. Небето е синьо, слънчево. 
А аз съм в лодка, близо до брега. Тя е  най-обикновена, дървена. Няма гребла. Водата ме носи близо до брега. 
Морското конче идва на среща. То е синьо-зелено. Особено е. Някак светещо, прозрачно, излъчва светлина. Повежда ме. И аз съм вече във водата, а тя топла и... мека. Не знам как може да е мека, но тази беше такава ;)  Навлизаме навътре. Става по-дълбоко, но не много. Светло е, слънчевата светлина прозира. Водата е много чиста, прозрачна. Не се вижда живот, но знам, че наоколо има много. На дъното се вижда голям кръгъл камък, после още и още... Образуват каменна река от обли камъни. Тя си има завои. камъните са като тези, които реките правят- заоблени, с всякакви размери. Плуваме над тази река. Наслаждаваме се на топлата вода, на лекото подводно течение в морето. 
Време е и Морското конче ме извежда направо на брега на познатия зелен залив.  

***

.

неделя, 12 февруари 2017 г.

конусовидните хълмове

Змията... Издигна се над мен, както обикновено. Разпери качулка, а после ме поведе нагоре. Няколко пъти спира, после продължава. А аз - след нея или с нея. Не мога да определя дали аз съм змия или не. На моменти сякаш сме едно, а после сме различно. Изкачвайки се нагоре, излязаме над онези, зелените гори. Показва ми скала, която има отвор и през него се виждат дървета и небе. Цялата скала е обрасла с дървета, тя също е зелена като хълмовете наоколо. Искам да отидем по-близо... 
Но Змията ме повежда надолу...
Орелът... той дойде пак там, близо до "белия връх". Върхът не се вижда, но знам, че е там отдясно и малко назад. Виждам Орела да идва, с полет в кръгове от баирите срещу мен. Политам с него. Летим над зелените хълмове. Всичко е толкова зелено... От зелено имам нужда :) Това е едно много хубаво зелено, изключително спокойно и равно. Всъщност не знам защо написах равно, но знам, че е точно такова. Моля Орела да отидем при зелената скала с отвор. Той сменя посоката, завива надясно и продължаме полета. Пред нас, за пръв път, виждам зелени остри върхове, много стръмни, много високи, величествено издигащи се над околните хълмове. И много правилни, като конуси. Там, пред тях, леко наляво виждам скалата. Искам да приближим... Изведнъж пред мен се появява сребриста мрежа с пчелни клетки. В клетките има водни ципи /като ония детски играчки, с които се правят балончето от сапунена вода/, но сега е сребриста пчелна пита.  Изведнъж се изви вятър. Орелът го няма, сама съм, но съм спокойна. Водните  или каквито и да бяха ципички започват да се пукат, но без някакъв ред. Чувам това  пукане като музика. Много тържествена... Усещам, че Орелът ме вика и се обръщам, политам след него над хълмовете. Отново виждам високите конусовидни хълмове. Мисля, че са прекрасни, идеални... 
Прибраме се...

***

.

четвъртък, 2 февруари 2017 г.

бяло и зелено

На поляна съм. Зелена, зелена... Сред планини и върхове.
Виждам, Орелът идва от онзи връх, срещу мен. Прави кръгове около върха, сигурно е специален. 

Идва към мен. Води ме надясно. Преминаваме през облаци, разположени като бял диск около планината. Издигаме се над облаците. От там се виждат като памучни кълбета - меки, леки. 
В дясно от нас има много висок връх. Зелен, много зелен. Извива се силен вятър и завърта облаците в посока обратна на часовниковата стрелка. Отнася ги далече.
А с Орела си летим над зелените гори. И е едно такова леко, леко... и зелено.
Толкова леко и отнесено ми е, че даже не разбирам, че е време... Да се разделим с Орела.
А на мен ми е леко, бяло и зелено...


***

.

понеделник, 23 януари 2017 г.

моята тишина

Моята тишина днес е в музика...
Днес ми е цветно...
Беше ми шарено, а после лилаво. Усещането за лилаво се засилва с топъл чай от салвия. После и лофант. И той лилав е.

Сега ми е тихо. С музика...
Нека продължи до безкрайност...

Ред на моето лилаво е да бъде лавандула. С всичките й проявления.
А тишината в мен ще бъде музика вълшебна. Днес освен вълшебство тя е и... магия.
Такъв ми е денят... магия!


.

петък, 20 януари 2017 г.

водопад сред хълмовете

Очаквам Морския кон да си изпълни обещанието. Повиках го. 
Конят ме взима от Зеления залив. Минаваме между високите скали в морето. Те са като ограда между двата залива.  Червеният залив си е същия. Пещерата, червените скали чак до безкрайността. Оглеждам се за Орела, няма го и се чувствам разочарована. С коня тръгваме по край морето. Еднообразна безкрайност - спокойно море, плажна ивица, стена от червени скали... Връщаме се...
Усмихвам се, Орелът ни чака. Издига ме на сушата. Над скалите е безкрайно зелено плато, с онези заоблени зелени хълмове. Като зелено море са. 

Орелът лети пред мен, а аз след него. Спокойни гори, леки хълмове, безкрайност, безвремие... На някои места над гората се издигат малки бели облачета. Орелът прави кръг около едно от тях и ме вика да се приближа. Политаме в кръг и започваме да слизаме надолу., бавно по спирала. До нас има водопад. Бялото облаче са пръски от водата. Продължаваме да слизаме. Искам да кацнем, но Орелът не ми позволява и бързо се издигаме нагоре. Продължаваме да летим над безкрайните гори. Изоставам. Пред нас е Белият връх. Това е един малко по-голям хълм от другите, завършващ със сиво-бели скали.  Орелът прави няколко кръга над този връх и се връща при мен.
Време е да се връщаме. Летим над зелената безкрайност. Стигаме до червения плаж. Точно над пещерата правим няколко кръга. Тогава виждам много коне, които бягат по плажа. Играят, гонят се. Много са. Червени, кафяви, черни, а моят, белият кон не се вижда. Орелът ми кима да погледна към морето. Ето го... Моят кон... Качвам се на него и се връщаме през оградата от вертикални скали на зеления плаж. Конят ме оставя с някаква загадъчна усмивка. Сякаш ми казва: стига ти за днес, не бързай, всичко с времето си...
Морският кон навлиза в морето... а аз си оставам на плажа... в Зеления залив...


***

.