неделя, 22 февруари 2015 г.

пролет се усмихва

Пролет се усмихва...
Времето беше с нас. Позадържа се няколко дена без валежи. Температурите от много минуси на прилични плюсове се премениха.
Денят до земята го прекарах. Земята, която ме пречиства и зарежда.
Днес насяхме грах и лук, моркови и магданоз, репички и пащърнак, чесън и спанак. Добре, че земята бе подготвена в декември. 
Така е в работите земеделски. Прави се когато времето даде :)
А днес ни даде хубав ден...
В края на деня повече ми е умората. Умора от труда физически след зимата. Но умората доволство в душата ми разлива. 
Доволство от свършеното. Доволство от срещата със земята. Доволство от усещането за пролет.
А пролетта усеща се тъй силно. В песните на птици, в слънчеви лъчи /днес бяха по-оскъдни, но все пак ги имаше/, в уханни теменужки, в кокичета наперени, в стръкчета тревички... 
Да, пролетта усмихва се и идва със зелени крачки.

.

събота, 7 февруари 2015 г.

за веригите и кварталния магазин

От хората, които приемат другохорските мнения съм. Разбиранията ми са, че всеки си има право на мисли, които не е задължително да бъдат одобрени от другите. С усмивка приемах и факта, че има и хора, които не приемат, че може да грешат.
Но...
Напоследък ми се насъбра прекалено много "мое разбиране". Има начини и начини да си подбирам информацията, но когато някой доставчик на информация до вчера бил съвсем адекватен изведнъж започне да ме убеждава в разни полезности... Причините са: той е бил подведен; или това е долнопробна реклама. Това последното прозира според интелигентността на гореспоменатия доставчик на информация.
Нямам нищо против рекламите. Особено когато са добре поднесени. Ама това е друга много дълга тема. 
Не бяха кампания и призиви - купете българското... бойкот на веригите... 
Ето съвсем пресен опит. Личен. 
Реших да пазарувам от квартален магазин. Не е малко магазинче, в което не знаеш кога за последно е влизала доставка. И така, аз влизам... подредено е, чисто е. Зеленчуците и плодовете са същите като в недалечния магазин от някоя верига. Разликата е в... цената... Доооста завишена. Отивам към щанда с млека. Избор голям. Решила съм да си взема това мляко, което си познавам и харесва. Млякото, което смятам, че е достатъчно истинско, без боклуци и с еднакво качество всеки път. В магазина на някоя верига цената му е 89 стотинки. Изведнъж виждам пред "моето" мляко червено етикетче /червеното явно е привличащ цвят не само във веригата, но и в квартала/ с цена 80 стотинки. Мисля си: ето защо ще си пазарувам вече тук... Да, ама не... изведнъж на етикетчето се вижда надпис на съвсем друго мляко, не това, което стои там. Правя оглед наоколо - няма го етикетчето за "моето" мляко. Много любезно и с усмивка дори, помолих една от служителките да ми каже каква е цената на избраното от мен мляко. О, небеса! Каква съм аз, някаква неграмотница, която един етикет не може да види. И все пак благоволи да се дотътри до витрината с млеката. Показвам й млякото, а тя ми показва етикета, който ме беше заблудил. Казвам й, че това не е цената на млякото ми, а тя ми показва другия край на витрината /на метър и половина от етикета/ подредено млякото съответстващо на етикета. След като уточнихме това, я питам къде е етикета на моето мляко. То се оказа в другата посока на метър, но и на друг рафт... Цената му е 92 стотинки.
Оставих всичко леко /не съвсем леко/ побесняла. Не е проблема в цената на млякото. Проблемът е, че дори в кварталния магазин /така прехвален от доставчици на иформация/ се опитват да ме лъжат по най-наглия начин. Ами ако съм някоя баба, която не вижда без очилата, които е забравила в къщи? /то не, че аз много виждам, но все пак/ Ще видя червения етикет, ще видя цената и ще си кажа: ааа, днес е добра цената, я да си взема за седмицата.... А на касата? Опита ми от друг път показва, че там ги избират с конкурс - кой го мързи най-много и може да гледа най-злобно. 
Е, аз няма и да помисля вече да вляза в "квартален" магазин. А за веригите? Имам си очи и очила, с които гледам и чета. И си правя изводите и изборите...
Скоро ще разкажа и за пазаруването на "био" от "производител". Съвсем скоро...
За сега стига толкова негативизъм. 
Малко топъл чай за лека нощ?... Въпреки снежната съботна вечер :)

.

вторник, 27 януари 2015 г.

провокирано

Дааа... мисленето си е дейност. И то доста усилна понякога.
Всяка ситуация си има поне по две гледни точки. Моята и тази на другите. 
И така - според другите аз съм угнетена, мързелива, неинициативна... домакиня... С всичките негативи, които думата домакиня може да донесе.
Моята гледна точка - домакиня - това е мой избор. И съм сигурна, че е най-добрият ми. Това ми даде възможност да бъда и да съм с децата си, когато имат нужда от мен. Това не означава, че съм им стояла над главите. Виждах "работещи" майки, които учеха с децата си до N-ти клас.  Опитвах се и мисля, че успях да ги науча на самостоятелност. Грешила съм като майка, сигурно още ще греша, но съм сигурна, че съм направила най-доброто за децата си. Нещо, което не бих могла да направя, ако трябваше да се прибирам изтощена след 8 часа навън. В това време имах възможност да чета и да научавам много нови, интересни и полезни за мен неща. Както и да се обръщам назад, не виждам онази рутина, за която всички работещи си представят и говорят. Със сигурност имах и имам възможност да правя ежедневието си различно, често вълнуващо. Свободата, която имам с моята професия, да си работя в къщи, когато и колкото си искам и мога, не може никой да ми даде. И не я искам от никой, защото си я имам. Тази свобода ми дава възможност да бъда майката, от която децата имат нужда, домакинята, която има уютния си дом, жената, която иска да погледа филм, да почете книга, да излезе на разходка, когато й е приятно, да се погрижи за себе си, когато има нужда. Имам възможност да правя нещата, които са ми приятни и интересни без да ги отлагам в неизвестното време напред, което така и не идва за повечето от критикуващите. Имам възможност за съвсем нови занимания, които ако имам осемчасов работен ден никога нямаше и да подозирам, че са възможни.
Ако и за другите да съм неуспяла, за себе си аз знам, че съм по-успешна от всичките други.
И ми харесва да се чувствам успешна. Освен всичко си има и покритие моето чувство. 
Имам си право на самочувствие, че не съм скучна домакиня. Другите дори и не знаят в колко области имам знания, които съм получила докато съм си домакинствала...
Макар и провокирана за по-горните мисли, мисля, че имах нужда да ги събера заедно. Това ще ми помогне по пътя към себе си. Един път, който всеки минава по един или друг, или трети начин... 
Сега пътят ми преминава през процес на осъзнаване и оценяване на миналата ми опитност, за да продължи през усвояване на търпение и достигане на пълна хармония в мен и с околния свят. 
Имам цел... ще си я стигна...

Обичам да се чувствам роза... дори и с роса от сълзите в душата...

.

събота, 24 януари 2015 г.

за доверието

Доверие... вяра...
Доверие в себе си... Доверие в другите... Доверие в живота... И пак... доверие в себе си...
Как всичко опира до доверието. 
Доверие... доВерие... уВереност... увереност...
Как всичко изглежда сложно, а се оказва лесно. Сякаш някой закон всеобщ е написал... 
Дали е толкова просто? Не е за вярване... Неверие?! А къде остана вярата? Доверието?
Границата между неверие и доверие е толкова тънка. Затова е лесно, много лесно, да загубиш вяра в себе си. Във възможностите си, в способностите си, дори. 
Дали няма начин да повярвам в себе си? И да не забравям, това, което съм си аз. Защото това, което съм си аз... си е хубаво и си заслужава доверието. Ах, тази забрава...
Вярата обвива се с наметка от съмнения... Знам, лъч от светлина ми трябва, за да разсее мъглите от съмнения... Да, точно... Съмненията са като мъгла, която лесно се разсейва... И аз ще го направя. 
Ще го направя! Знам и мога. С помощта на пролетен повей и слънчеви лъчи. С усмивка в утрото ще си намеря вярата. Вярата в себе си... Вярата в моите способности и моите възможности. Вярата в това, което съм си аз. Аз...
Сещам се, че преди време... може би е било много време... четох, че некрасиво е в разговор да се повтаря често "аз". Сигурно е некрасиво... Но още по-некрасиво е да потъпкваш своето си "АЗ", заради нечие друго...
Обещавам си, че ще си върна своето "Аз". И ще го направя по красив начин. Защото има начини и начини.
Може би един от начините е да слушам себе си. Онзи глас в мен, който никога не лъже. Единствен е проблемът, че не винаги го чувам този мой глас. Но имам си надежда. Въпреки закърнялостта на общуването с интуицията, промяна е възможна. 
Интуиция... най-добрия ми съветник... Вярвам й...
Значи вярвам и на себе си...

.

понеделник, 19 януари 2015 г.

... прояви на закон...

Неразбираемите неща в природата, които ние наричаме прищявка, а в съдбата - случайност, са бегло доловени откъслечни прояви на закон..."
/ "Човекът, който се смее"/
Виктор Юго
Снощи дочетох "Човекът, който се смее"...
Много силна книга. Великолепни, завладяващи описания на природа, хора, действия. Понякога и тежка, изпълнена с много болка. Книга с много въпроси, актуални и днес, стига да можем да си ги зададем...
Мисля, че в друго време не бих я оценила. А сега имам нужда от малко почивка, за да се подредят емоциите след тъжния, но най-логичен и смислен завършек...
Може би си беше проява на онзи закон, за който говори Юго, начинът, по който достигнах до книгата. Беше ми споменато за тази книга. Потърсих я в електронен вариант, но не намерих. Сетих се, че някъде далече в годините съм я виждала в домашната библиотека. Порових, но безуспешно. Така този въпрос бе изоставен. След около месец или два, попаднах на информация /в клюкарника ФБ - ето, че и от него имало полза ;)/, че книгата вече я има качена. Приех го за знак и веднага си я свалих. Щом дочетох, това, което четях, веднага си я започнах. И вече достигнах края... тъжен, болезнен, но... истински...
Заслужава си да се прочете, когато човек е готов за това.

.

четвъртък, 15 януари 2015 г.

пътят към себе си

Всеки върви по пътя към себе си. Осъзнато или не. Бързо или бавно.  
Пътят към себе си е различен като всеки от нас. Понякога е равен и слънчев. Друг път е непроходим и мъглив. Пробляснал лъч в далечината е пътеводна светлина, която ни връща загубена надежда. Трудностите по пътя каляват волята ни и духа ни. Ставаме по-устойчиви на вятър и студ, на лъжа и илюзии. Колко пъти ни се иска да спрем и... да не ставаме, обзети от уюта на лъжовното усещане за покой. Неизброими са и желанията ни да се върнем назад. Но какво има назад? Едно минало, изчистено от ореола на сладките спомени нагарча от тъга и безсилие. Тогава?
Тогава намираме сили и се изправяме. Леко и бавно правим крачка след крачка напред. Неуверени крачки, несигурни, но в посока напред. С броя на крачки болезнени се връща увереност в нас. Увереност в пътя. Увереност в целия свят. Незаслужена, но е факт...
Пътят към себе си... Толкова пътища има... Кой да избера? Как избор да направя?
Изборът може да е лесен. Или да е тежък. Като песен. Или като грях...
А когато пътят стане кръстопът?...

.

вторник, 6 януари 2015 г.

нова година

Новата година е тук.
Дойде снежна и студена. Почти истинска...
И сега си имам една почти нова новеничка нова година. Само планове да й правя... Ама не ми се правят. Едно ми е... някакво неинициативно, безидейно, безволево...
Хубаво правят мечките като дойде зимата. Хайде, в хралупата и докато слънцето не напече не се показват. Де да имах и аз една такава хралупа... Ех, размечтах се.
Действителността е студена, направо смразяваща. 
Ще се топля на спомени и надежди. Е, не е без хич, нали?
Сега ще свърша нещо полезно. Ще потърся из безкрайния интернет, дали все пак ще намеря информация за отглеждане на кейл. Последния път чичко Гугъл не знаеше много. Имам семена, ама никой не щя да ми каже какво и кога да ги правя.
Не е лошо да направя /тия дни/ и списък на необходимите ми семена, които искам да засея. Трябва да реша и с какво ще се експериментира. Все пак градината е ограничена и не може всичко да е опити.

И да има топлина в дните ни, въпреки сибирските студове дето нахлуват...

.