събота, 24 март 2018 г.

разходка между зимата и пролетта

След малко трудно ставане в съботната сутрин се запитах: от къде да я започна?
Навън е бяло, доста наваляло през нощта.  Все още завихрящо снежинки в утрото съвсем неранно. Обувките ми най-зимни са прибрани. По-точно - невадени за тоз сезон, че то зима нямаше в обичайното й време. Реших, че ще изляза с каквото и да е. Ще се обуя топло, а после ще се преобувам. Облякох се и с шал се забрадих, за да се пазя от танцуващи снежинки. Телефинът, ключовете и фотоапарат са в джоба вече. Време е...
Навън е свеж студът. Снежинки се полепват по лицето и усмихват ме. Вървя по път познат, но днес е нов и неповторим. Бялото е господар в този утринен час. Радвам се, че излязох, че надвих едно гласче, което мързела ми хвалеше в просъница.
Сняг вали, а птичките са неуморни, с песен те примамват пролетта. Изпод храстици, затрупани от снежна пелена косчета излизат. Врабчовци се суетят от клон на клонче и снежните покрития на земята се стоварват.
Под бялото покритие на закъсняла зима цветни изненади се показват. Дрянът нацъфтял и жълти облачета са цветчетата му сред бялата безкрайност. Джанки бели сливат се със снежната премяна, но розовите венчелистчета и тичинките им червени издават омайна красота. Храстче край пътеката е нацъфтяло и цветчетата му са камбанки жълти, с които явно е - пролетта привличат. Храстите, които са се накиприли в премяната зелена преди снежната вихрушка не са малко. Тези, които са позакъснели, имат пъпки, чакащи само слънчев лъч, за да се разкрият.
Край покрития с бяла пелена жасмин ухание на пролет, на нещо сладко ме усмихва. А слънцето сякаш се опитва да пробие, за ми покаже кой ще бъде днешен господар.
И няма думи, с които да се опише тази красота. Може би да е природна аномалия, а може и да е съвсем нормално. На природата кусури не бива да се търсят. Тя отплаща се или пък се извинява с прелестната красота на съботното утро.
Утро, което съм щастлива, че не пропуснах. Утро, в което радостно ми беше да си правя сам сама пъртина сред храсти и дървета, които само в този миг са точно тъй красиви и неповторими. Исках да запея, тъй ми беше леко. Мойта песен бе излишна. Беше невероятна симбиоза от бяла тишина и пъстра птича пролетна глъчка. Природата е съвършена... Спирах се и всяка моя клетка усещаше съвършенството.
Час разходка между зима и пролет, която никога няма да се случи същата.
Неповторима и вълшебна омая от една разходка... но каква разходка само...
Думите не стигат, за да опиша емоцията от утрото вълшебно.  Фотоапаратът е безсилен да я запечата омаята на мига. Но в мен остава усещане за съвършенството, което тази сутрин докосна душата ми несъвършена...


.

неделя, 11 март 2018 г.

пролетни дни

Най-сетне истински пролетни дни. Дни, в които единението със земята ми донесе мир и удовлетворение в душата. 
Малък Сечко най-сетне доведе зимата, която няколко месеца все се канеше и все не беше истинска. Имаше и сняг в прилични зимни количества и сантиметри. Имаше и минуси като за истинска зима. А най-хубавото е, че баба Марта не се чуди много и доста бързичко стопи снежната пелена. Слънцето, съвсем несрамежливо, стопли баирите. Птиците отпуснаха гласове с най-омайните си любовни песни. Всяка тревичка бърза да надникне над есенната шума. Всяко пролетно цветче сияйно се усмихва на слънцето и привлича пчелички.
Така е... Пролетта настъпва по поляни, гори и реки. Пролетта нахлува с копнеж събуден в човешките души. И желания за създаване.

Събуждащата се пролет дава енергия и на физическо ниво и всяка градинска работа увлича и умората забравя. Два прекрасни дни до земята, в които да засявам, ми донесоха неописуемо удовлетворение. В градината има необходими и неотложни работи. Независещи от настроения човешки. В градината се работи когато времето даде. А времето бе твърде благосклонно и нашата градина е уредена. Всичко, което трябваше е вече засято. Започнахме с три вида лук и чесън. Продължихме с два сорта грах. А те са два, защото трябва да се мисли и за прибирането. Все пак на два пъти ще е по-добре. Няма да си стресирам помощниците с много работа :)
Последва засяване на моркови, магданоз и пащърнак. Тук се полага малка обедна почивка. 

По икиндия е време за засяване на картофите. Не мога да се нарадвам на  отлично рътените картофи за семе. Мое дело са, признавам си съвсем нескромно ;) Тази година освен изпитаните три сорта съм си харесала и два за проба. До залез работата е приключена. И всички са уморени. И доволни.
На следващия ден идеите са много, реализациите са по-малко, но пък всички си имаме бонус - мускулна треска ;) Макар и с по-малко реализирани идеи, удовлетворението е пълно. Останалите планувани идеи не са неотложни, могат да се свършат и следващата седмица, няма да е късно. Хубаво е когато имам повече идеи, това е нещо като програма максимум. А програмата минимум още вчера бе преизпълнена.
Обобщението - прекрасни дни!
И дълбока благодарност за всички, с които свършихме голямата работа!

Само съжалявам, че не успях да документирам с фотоапарата повече от интересните мигове, които имаше в тия дни. Някой друг път ще наваксам :)
Утре започва нова седмица, която ще бъде със съвсем други занимания. Но аз си имам енергия за всичките, че и за повече. Енергия, получена от земята...
А сега ми е време... Сънчо ме очаква.


.

събота, 17 февруари 2018 г.

слънчева събота

Слънчева събота...
Ден за градината... 

В мен се събуди градинарския ми дух. Усещането за близост със земята е толкова силно и зареждащо. Исках да сея, но времето не позволи. Още е много кално в градината. Но пък работа по двора има бол.
Едно захващах, с друго продължавах. С план един започнах, а с друг завърших. За всички работа намира се. Февруарският ден се оказа твърде кратък за всичките ми желания. И все пак доста работа се свърши. Отдавна не съм усещала такова доволство от свършеното.
Да виждам, да усещам как природата се буди, това е най-силно само там, където са ми корените. Там, където да докосвам земята, тревата, да чувам птиците в клоните, да виждам облаците в синия безкрай, да усещам лъчите на слънцето... Там, където усещам и знам, че съм Аз - завършена и съвършена...
Пълен ден. Смислен ден. Доволен ден...

Изморена съм. Но усещането е незаменимо и нищо друго не може да ми даде това усещане от единението със земята, с природата. Едно усещане за смисленост, за удовлетвореност.



.

понеделник, 12 февруари 2018 г.

пролетно ми е

Пролетно ми е.. от декември...
А все не идва пролет...
Знае тя, че е неприлично рано.
А аз се изморих от настроения променливи. Ту слънце, ту пък студ, ту облаци или мъгли. Всеки слънчев лъч в мене се усмихва. И всеки облак сив усмивката ми скрива надълбоко.
Днес съм подредена, утре в хаос цяла се превръщам. И после пак, и пак... То бива с женско непостоянство да се оправдавам, но не минава вече... Искам пролет, искам зима - не ми се хич наглася. То и аз обърках се какво да искам.
Чета си туй-онуй и онзи ден прочетох, че в Сахара втори път валяло сняг за тази зима. Мисля, мисля... ми то и аз сняг видях два пъти. Ехааа, значи съм в Сахара. И като се размечтах за цъфнали пустини, за дюни пясъчни, безкрайни, за кервани със камили и за бедуини страшни...
Толкоз отклонение ми стига. Да се връщам в деня си обикновен. Да довърша нещо, друго да започна. Музика ще слушам и в други светове ще си летя с въображението дето ми е дар, докато ежедневието ми отчита свършени задачи.
А пролетта... Е, тя ще дойде когато е готова...


.

вторник, 5 декември 2017 г.

медитативно - в Змийския замък


Змията се издига от огненото яйце - лотос. Преминава през енергийните цветни сфери,  разтроява  при сърдечния център и се издигат над мен трите Змии. Те се оплитат, както си имат навик, и ме отвеждат там, при Златния Змийски дворец. Да, още е Змийски. 
Но днес, изведнъж той засия от цветове. Змиите бяха Аз и Аз бях Змиите... Пред портата на Двореца има мост, който минава над бездна. Дълбоко, далече е земята. Замъкът е на много високо място. До сега този мост бе каменен, златен път и знанието за мост дойде днес. Днес той бе в цвят между бяло, златно и сиво... /не ме питай какъв е този цвят ;)/ 
Вратата се отваря и аз влязам. Сама съм, Змиите ги няма. Вътре е просторно, има много светлини. като топки, които светят. Не отразяват, а имат свое излъчване. Като цветни слънчица са. Вътре има друг подобен замък, но с по-малки размери. 
Знам, че тези светлини са музика. Знам, че тази музика е музика на Тишината. Не е нашата тишина - без звуци. 
Тази Тишина е Музика! Прекрасно е! Изведнъж разбирам, че мога да си пожелая нещо. И изведнъж  излиза - изцеление.
Продължавам да се наслаждавам на Музиката - Тишина. Отстъпвам назад и когато стигам до вратата, отново съм Змиите и те съм Аз. Прибираме се. Те се прибират в огненото яйце - лотос в основата. 
Усещам лекота, усещам... божествено се усещам /не ме питай какво е това, не знам, но знам, че е точно това/.

***
.

неделя, 3 декември 2017 г.

медитативно - Огън под Върха


На поляната, под Белия Връх съм... 
Орелът дойде  и седна до мен. Той е с официален костюм. Нещо важно, тържествено ще се случи.
Пред нас лумна Огън. Голям Огън... с много големи пламъци. По-високи са от мен. 
Орелът стои, огънят го осветява, а мен подканя да танцувам. Ама и аз съм една танцьорка... пък и хубавица... /Туй, Катрин Зита Джоунс и Антонио Бандерас... - ряпа да ядат 🙂 /  
Сама танцувам, но усещам, че някой ме води. Прекрасно е! Огнените пламъци се издигат нагоре и над тях се разпръскват искри, които се понасят нагоре и изгасват или се изгубват нависоко от погледа. 
Дълго танцувам, но умора не усещам. Орелът ме гледа, усмихва се... Разбирам, че Огънят изгаря нещо. Не знам какво е точно, но е нещо старо, черно, ненужно. Огънят е пречистващ.
А танцът... и той е важен. Танцът гори в мен...
Да, Танцът е Пречистващият Огън в мен!
Танцувам под Белия Връх - най-честото ни място за среща с Орела...
И е прекрасно... 

***

.

четвъртък, 5 октомври 2017 г.

магична йога - Морското конче

Медитацията - Змията... 

Много дълбоко усещане по време на медитация. По време на кобра-дишане загубих връзка с всичко около мен. Когато огньовете се запалиха, и се отвори огненото кълбо в основата, то там яйцето бе толкова Златно, че чак беше Бяло. /не ме питай какво означава - но точно това ми мина през ума/ Когато се отвори, Змията си бе Златна, но много по-голяма от друг път. 
Издигнаха се над мен трите, средната бе с огромна качулка, а другите бяха по-малки. Трите се усукаха, но не плътно, понесоха се нагоре... нагоре... 
Знаех, че ме водят към Змийския Златен дворец. Но те се издигаха все по-нагоре. Казаха ми, че има друг, който е по-високо, в Космоса... Време е да се връщаме, но ние - аз и Змиите, продължихме още нагоре, тогава в далечината видях да проблясва Златен замък, много по-голям, но като визия подобен на земния Златен дворец. 
Изведнъж Змиите се спуснаха и с вихъра си изгасиха всички огньове.  

Йога - нидра - Морското Конче... 

Дойде, там, на моя си Залив. Ясно, слънчево, спокойно е. Морето проблясва във всички цветове на дъгата. 
Излезе Кончето, покани ме и ме поведе навътре. Аз плувах до него леко, усещах топлината на водата, виждах светлината как достига дъното. Все по-навътре и по-дълбоко. Появиха се още кончета. Всички са синьозелени, но и цветни проблясъци има по тях, които се менят при движение. 
Аз съм в свои води, плувам си, а те край мен - като танц, игра. Стигнахме до една купчина с бели камъни, много бели, много правилни, подредени като пирамида. 
Не, това не са камъни, това са яйца. Над всяко яйце застана по едно конче, а Моето конче, то е най-голямо, по-важно е. То е на над горното яйце, с което завършва пирамидата, а това яйце е и най-голямото. Разбирам, че пирамидата не е от яйцата, а е от друго, а яйцата са само по повърхността. 
Изведнъж нещо се случи, някакво вълнение и всички кончета образуваха покривало над пирамидата. Извършваха много бързи движения и от това се получаваше особена енергия, която изглеждаше като купол, но не твърд, а лек, подвижен, гъвкав - точно като покривало, което вятър подухва и раздвижва, но тук движението е от водата. 
Морското конче, Главното, което ме заведе там, ме покани да тръгваме. Заведе ме край брега и аз останах в плиткото, легнала по гръб. Кончето се прибра, а аз усещах движението на водата, усещах спокойствие, лекота. 
Усещах слънчеви лъчи по лицето си, но някак знаех, че не е от слънцето, а е друга, БЯЛА светлина. Не можех да отворя очи, но ми бе приятно, топло, спокойно. Когато дойде време за връщане се раздвижих във водата, достигнах брега и когато погледнах към Морето. От него излизаше някакво сияние, като че ли в дълбините имаше Бяло слънце... 

Сега се чувствам изпълнена, дори препълнена със спокойствие, до степен на тежест... 

Вълшебна ПълноЛунна нощ! 

***

.