сряда, 6 април 2011 г.

задачите на живота

Задачи обичах да решавам в училище. Математиката бе любимият ми предмет. Там усещах силата си. Бях в свои води. Най-естественото и най-очакваното бе да кандидатствам с математика. Очаквания и желания се смесваха и преливаха. 
Животът си върви по пътя свой и в някой светъл ден, нещо в мислите проблесва. 
Жена съм, с роли не една и две. Задачите пред мен са нови, от живота. Няма теореми, нито аксиоми. Има дадено и търси се, но доказателството няма го. Да се доказва често е ненужно. Няма смисъл от това. Решенията някога логични, днес без логика са. 
Питам се, къде отиде нюха ми към най-лесното решение. Къде е нестандарното решение, което вдъхновява други след това...
Днес пред някои задачи съм безсилна. Условието сякаш не достига. В други търси се го няма. Накрая - пъзелът не се нарежда, нещо все му липсва.
Задачите житейски са на дневен ред. Понякога мечтая си за синус и паралелепипед, за вписана окръжност и тригълник на Питагор. 
Днес в задачата се пита - колко са сълзите у една жена? Нима с безкрайността граничат?
.
.

2 коментара:

  1. Е, ако можеше всичко да се обясни с математическите правила и формули, светът щеше да е едно подредено и лишено от несправедливости място ;)

    ОтговорИзтриване
  2. Добре дошла, Надинка!
    Вероятно си права. Но може би ако ги няма контрастите не може да се оцени същността на едното или на другото. Ако всичко е справедливо - как бихме могли да го знаем?
    Както и да го "умуваме" животът е това, което е пред нас и това, което ние може да сътворим.

    ОтговорИзтриване