събота, 24 януари 2015 г.

за доверието

Доверие... вяра...
Доверие в себе си... Доверие в другите... Доверие в живота... И пак... доверие в себе си...
Как всичко опира до доверието. 
Доверие... доВерие... уВереност... увереност...
Как всичко изглежда сложно, а се оказва лесно. Сякаш някой закон всеобщ е написал... 
Дали е толкова просто? Не е за вярване... Неверие?! А къде остана вярата? Доверието?
Границата между неверие и доверие е толкова тънка. Затова е лесно, много лесно, да загубиш вяра в себе си. Във възможностите си, в способностите си, дори. 
Дали няма начин да повярвам в себе си? И да не забравям, това, което съм си аз. Защото това, което съм си аз... си е хубаво и си заслужава доверието. Ах, тази забрава...
Вярата обвива се с наметка от съмнения... Знам, лъч от светлина ми трябва, за да разсее мъглите от съмнения... Да, точно... Съмненията са като мъгла, която лесно се разсейва... И аз ще го направя. 
Ще го направя! Знам и мога. С помощта на пролетен повей и слънчеви лъчи. С усмивка в утрото ще си намеря вярата. Вярата в себе си... Вярата в моите способности и моите възможности. Вярата в това, което съм си аз. Аз...
Сещам се, че преди време... може би е било много време... четох, че некрасиво е в разговор да се повтаря често "аз". Сигурно е некрасиво... Но още по-некрасиво е да потъпкваш своето си "АЗ", заради нечие друго...
Обещавам си, че ще си върна своето "Аз". И ще го направя по красив начин. Защото има начини и начини.
Може би един от начините е да слушам себе си. Онзи глас в мен, който никога не лъже. Единствен е проблемът, че не винаги го чувам този мой глас. Но имам си надежда. Въпреки закърнялостта на общуването с интуицията, промяна е възможна. 
Интуиция... най-добрия ми съветник... Вярвам й...
Значи вярвам и на себе си...

.

Няма коментари:

Публикуване на коментар