събота, 11 март 2017 г.

на люлка

Змията... мисля, че за първи път ме заведе толкова високо. Виждах до едно време зелените хълмове, но толкова високо се издигнахме, че хълмовете вече не бяха "море", а между два от тях се отвори пролука. Видях, че въпреки, че отгоре са заоблени, то склоновете им са стръмни и слизат надолу до езеро. Езеро, скрито между хълмовете, но точно там, откъдето виждахме със Змията, това езеро достигаше до хоризонта. Това беше езеро, което се извиваше между хълмовете, не беше широко, но беше дълго и се сливаше с хоризонта. Исках още малко по-високо да се издигнем, за да видя още малко от по-близкия край на езерото, но... 
Трябваше да се връщаме, да се събираме :) 
Очаквах спусане на стълба, по която да се изкача. Изненада бе, че стълба не слезе, а по-скоро подобия на стълби. Някъде наблизо до това място, където бяхме със Змията съм. Сякаш съм близо до езерото, чувах вода, но не видях такава. Видях гора, с големи, по-скоро средни дървета, сравнително рядко разположени - широка гора. Изведнъж видях много деца, които се люлеят на люлки от въжета. Но тия люлки имаха стъпала като за стълба, но бяха по едно, две, три и май не видях повече. Огледах се да видя накъде моята стълба - нямаше я. Залюлях се на една люлка, а тя тръгна из гората. Оглеждах се да не се закачат долните и въжета - стъпала, а не съм сигурна, че когато се качих имаше такива. Гората беше особено просторна, с много птици. Не мога да ги опиша, но те си бяха там. Но колкото и да бе просторна гората не се виждаше небето, но беше светло. Приятна зелена гора, а аз се люлеех леко, свободно. 
Като полет беше...
Дете съм...

***

.

Няма коментари:

Публикуване на коментар