за приятелството

"Приятелството е чувство, което рано или късно спохожда всеки човек. То може да бъде синьо, с красотата на морето и небето, зелено като горите и полето, жълто – светло и топло като слънцето, или пък червено като огън."
Толкова чисто и искрено! 
Вече не знам колко пъти наминах при Джейн. За да го прочета пак...
Чувствам се в бездумие обгърната... Всичко е толкова... толкова ясно и просто...

.

неделни размишления

Започнах този блог с една идея. Мислех, че е вчера, а то... години даже се изтърколили.
Усещам в себе си промяна. Не искам оценки да си давам. Но промяната е факт. Промяната е в мислите и в усещанията ми. 
Усещам все по-дълбоко природата... земята... Тази земя, по която ходя боса. Тази земя, която ме зарежда с енергия, която ми извлича негативните настроения. 
Все повече усещам промените на времето. Ветровете ме разбъркват. Студовете ме събират в малко. Слънце ме подрежда... А земята ме... преражда... 
Винаги съм била близо до земята. Неосъзната близост. 
Имам си бягствата, по необходимост, в големия град. Сега необходимостта ми налага по-малък, спокоен. В близост до земята... тази, по която боса и наричам своя... Смятам, че е поносимо.
Поне ден в седмицата съм там... при земята си. В ден мъглив, с опит за дъждовност, пак бях там. С разходка из градината, по пътя полски, покрай дола... Коприва си набрах, снимки си събрах. Къде ли бяха скрити от февруарските мъгли песнопойци неуморни? Усмивки ми дариха до следващия път.
Земята дава ми храна. Нима това е проза? Не знам дали поезия е... 
Та, за храната... Оказва се толкова важно в днешния ни ден, да знам какво слагам на масата пред децата си. Това е и отговорност. И се радвам, че имам възможност за качество. И съм благодарна на родителите ми, които ми дават спокойствието за качеството на храната ни. Опитваме се и ние да помагаме. Но е едно от неделя на неделя, а земята иска точния момент. 
Все пак и ние имаме участие. Иска ми се да можем повече. И това ще бъде...
Започнахме със сериозно участие - засяване на грах и картофи миналата неделя. Миналия ден закарах още картофи и те също са вече в земята очакващи дъжд и слънце. Морковите, магданоза и пащърнака още се крият под пръстта, но лука и чесъна са "белязали" редовете. 
Защо съм толкова подробна? Защото днес виждайки луковата редица се усмихнах.
Като влизам в магазина за

семена почти винаги си излизам с нещо непредвидено. Така миналата година за пръв път посяхме манголд - листно цвекло. Тази година сяхме сладък грах. Ще видим що за чудо ще излезе ;)
Другата седмица ще е различно...

въпроси

Има ли граници? Има ли правила?
За всеки случай... За всяка ситуация...
До къде са границите на свободата? А после не е ли слободия? Колко е голяма /или малка/ крачката между двете?
Колко да изискваш от другите? И колко ти да поемаш? 
Какво е отговорност? И възпитава ли се?
Или е въпрос на самовъзпитание?... 
До къде да даваш и кога да поискаш? А какво ще получиш?
Казват: каквото посееш, това ще пожънеш... 
Успяваш ли да посееш? Кой те е учил да сееш? А да жънеш?
Въпроси... въпроси... въпроси...

.

искам зима

В ден почти последен за декември, предложих разходка в планината. 
Декември - месец е за зима, за студ, за сняг. Не една и две безснежни Коледи сме имали. Не една и две години нови посрещали без сняг. Но толкова... безсрамно топло...
Истината е, че сняг очаквах поне на върха на планината. А то... Пътят сух и проходът отворен. Тук-таме, по сенки най-усойни, мъничко снежец е оцелял. Слънцето усмихва се като през април и даже вятърът не е като за декември.
Така е, разочарована съм от неуспешната екскурзия. Приготвих се да снимам сняг, а се нагазих в майска кал...
Зимата не е сезонът ми любим. Но топлото безсрамие на декември  /а по прогноза и за началото на януари/, ми идва в повече. Искам си зимата с големи бели преспи. Дърветата облечени с дебели пухкави дрехи да се кипрят под лъжливо-топли слънчеви лъчи. Да се разхождам и пъртина да си правя. Снегът да скърца под краката и да усещам смисълът на думите "здрав студ"...
После в стая топла... край камина с огън жив... или бумтяща печка с чайник вдигащ пара с ухание на лято...
Да... размечтах се... или потънах в спомени творящи мечти желани...
Искам си зимата!
За да мога да се зарадвам на възраждащата пролет...

.

за коледния дух

Днес наминах ТУК за рецепта коледна. Харесвам този блог и с удоволствие се разхождам.
Но днес се натъжих... "Всеки е имал своите мигове Коледа..." 
Дааа... Обаче, когато аз бях дете, Коледа нямаше. Традиция и спомени за Коледа няма. 
Но има друго. Спомен за топлина в зимен ден. Спомен за уют домашен...
Сега създавам Коледа за децата си. Скоро те ще го правят за своите деца. Дано им е по-лесно. Надявам се да съм успяла те да имат и спомен. 
Може би, когато децата са по-малки е по-лесно. А може би сега е по-лесното. Защото идеи имат по-свежи от мен. Но и изисквания имат по-сериозни. Дали успявам? Ще се разбере...
Коледа и Нова година - поводи за събиране на семейството в по-разширен състав. Винаги съм била от страната на посрещащите. Та дори и да сме ходили другаде ние. 
В късите и студени зимни дни уюта на домашното огнище ми се иска да е притегателен център и за моите деца. 
Но в какво се изразява този уют? В живия огън? Хубаво е, но не винаги е възможно. В аромата на печена тиква, на канела, на щрудел? Или портокалите и мандарините? 
Сигурно от всичко е необходимо. Но най-много от обич има нужда. 
Аз имам обич за всички... винаги... Но тогава не се ли обезценява? Не се ли приема за даденост? А може би... не успявам да я дам...
Защо ли се разминаваме /за сега/ с коледния дух?
Е, има време.
Надявам се...

.

за мен

за мен си е...

"Помълчи и послушай вътрешния си глас. 

Вместо да се луташ в умуване, довери се на интуицията си. 

Ти си най-важният в този свят - 

подари си време и тишина, за да чуеш себе си..."

Дийпак Чопра

умората

Умората се натрупва, наслагва, притиска, затрупва...
Не я искам, не я викам, но тя е толкова прилепчива, че използва всяка пукнатина в настроението и ме връхлита сякаш изневиделица. 
Умората е тъй обезсилваща, че забравям всичките си добри намерения и дела, които са част от мен и определят същността ми. С други думи - умората ме прави непозната дори и за мен.
Неочаквана и неканена се настанява. Забравя да си иде, дори да й повтарям, че искам да съм действена. 
Не е умора на тялото. По-скоро умора на духа ми. Нямам си обяснение. И лечение си нямам. За сега. Дано да е за кратко. 
Не понасям умората, която ме прави сива, безсилна, робиня на мисли пораженски.
Имам нужда от... дори и мислите ми са едни такива сиви и бавни, бавни... 
Уморена съм и от оптимизъм. От всичките писания за по-хубави мисли. Искам мислите си ясни и чисти. Без влияния странични. 
А имам нужда от...  цвят и обич...

.