неделя, 10 ноември 2013 г.

умората

Умората се натрупва, наслагва, притиска, затрупва...
Не я искам, не я викам, но тя е толкова прилепчива, че използва всяка пукнатина в настроението и ме връхлита сякаш изневиделица. 
Умората е тъй обезсилваща, че забравям всичките си добри намерения и дела, които са част от мен и определят същността ми. С други думи - умората ме прави непозната дори и за мен.
Неочаквана и неканена се настанява. Забравя да си иде, дори да й повтарям, че искам да съм действена. 
Не е умора на тялото. По-скоро умора на духа ми. Нямам си обяснение. И лечение си нямам. За сега. Дано да е за кратко. 
Не понасям умората, която ме прави сива, безсилна, робиня на мисли пораженски.
Имам нужда от... дори и мислите ми са едни такива сиви и бавни, бавни... 
Уморена съм и от оптимизъм. От всичките писания за по-хубави мисли. Искам мислите си ясни и чисти. Без влияния странични. 
А имам нужда от...  цвят и обич...

.

Няма коментари:

Публикуване на коментар