В гората съм. Не е обикновена гора, а е джунгла. Не
се чувствам загубена.
Но
ето, идва Орелът слага ми превръзка на очите и ме
подканя да летя с него. Много е лесно. Само, който не е летял с Орел
може да се страхува и да си мисли, че е някаква трудност. Той ме води.
Чувам звуците
на джунглата - птиците, вятъра, шума на листата. Знам, кога минаваме
край храсти, кога край големи дървета, кога листата са широки, кръгли,
кога са дълги и тесни...
Летим и стигаме до едно поточе. Въпреки превръзката виждам облите, светли камъчета, бистрата вода. Малко поточе, един
разкрач е само. До поточето има дърво, високо, не се вижда върха му. Стеблото е
право, дебело, с почти гладка кора, в светлокафяв цвят е. Има клони, по-скоро
рехави, които не ни пречат да летим леко нагоре. Описваме
спирала около дървото. Почти сме на върха му. Издигаме се нагоре и се вижда всичко.
Разбирам,
че съм при извора на рекичката,
която минаваше през залива на онзи плаж, където с Коня се разхождахме и
от
където миналия път Орелът ме взе. Вижда се гората-джунгла. Зелените
дървета са почти до хоризонта, а там се белее плажа на залива и
спокойното море. Небето насреща също е ясно и спокойно.
Усмихвам
се. Чувствам се намерена. С Орела политаме пак край дървото, но този
път слизаме по-бързо с полета. До извора на реката сме. Орелът пие вода
и кани и мен да направя
същото. Загребвам с шепи и отпивам. Разбирам, че ми каза да си измия
очите. Това отми превръзката. Орелът се усмихна. Усмихвам му се и аз.
Полита с усмивка край мен и не бърза да си тръгва....
Орелът остана с мен... И ми е леко... защото мога да летя...
***
.
Няма коментари:
Публикуване на коментар