сряда, 2 април 2014 г.

зареждане

Откакто се помня, а то е доста време вече, в края на седмицата съм на село. Като ученичка  за това пренасяне в края на седмицата си мислех, че ми тежи. Докато не осъзнах, че е най-хубавото, което имам. Кога го осъзнах ли? Истината е, че не знам. Не се е случило за ден или месец. Преди повече от двадесет години направих избор и избрах да отглеждам колкото се може повече време децата си там. Сигурна съм, че не сгреших. Хубавото е, че професията ми позволява да работя в къщи. А и града е на 30 минути път.
В края на всяка седмица, почти без изключения, се товарим на колата и сме там. Може да е за няколко часа или за повече, това време ми носи много ползи. Осъзнаването /както и по-горе споменах/ не е на момента. Но е факт. 
В последните дни на март се наложи да пътуваме до... столицата. Необходимост, но и много голямо натоварване за мен. Психическо. Имаше хубави моменти. Децата са там. Кой за по-малко, кой за повече...
Прибрах се ужасно, ужасно изморена и изтощена. Някак си мина понеделника. Едва изчаках утрото на вторник и... хайде към балкана. За часове. Но тези часове ми донесоха точно това, от което имах най-голяма нужда.
Зеленото, което за седмица се е удвоило и утроило. Белите облачета на цъфтящите череши и круши. Розовите - на прасковите. Напъпилия ябълков цвят и лалетата, навлизащи в стихията си. Великденчета, глухарчета и лайкучки са изтъкали най-цветните пролетни килими. Пчеличките забързани и непропускащи цветче, птиците невидими в клоните, но песента им огласяща пролетния ден. 
С ей такива емоции се изпълни същността ми в днешния ден. И се чувствам... щастлива. По един особен начин от равновесието, което се случва в мен. 
Ще опитам да си го запазя за следващите дни, до следващото ми зареждане.

.

Няма коментари:

Публикуване на коментар