Показват се публикациите с етикет животът. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет животът. Показване на всички публикации

четвъртък, 15 януари 2015 г.

пътят към себе си

Всеки върви по пътя към себе си. Осъзнато или не. Бързо или бавно.  
Пътят към себе си е различен като всеки от нас. Понякога е равен и слънчев. Друг път е непроходим и мъглив. Пробляснал лъч в далечината е пътеводна светлина, която ни връща загубена надежда. Трудностите по пътя каляват волята ни и духа ни. Ставаме по-устойчиви на вятър и студ, на лъжа и илюзии. Колко пъти ни се иска да спрем и... да не ставаме, обзети от уюта на лъжовното усещане за покой. Неизброими са и желанията ни да се върнем назад. Но какво има назад? Едно минало, изчистено от ореола на сладките спомени нагарча от тъга и безсилие. Тогава?
Тогава намираме сили и се изправяме. Леко и бавно правим крачка след крачка напред. Неуверени крачки, несигурни, но в посока напред. С броя на крачки болезнени се връща увереност в нас. Увереност в пътя. Увереност в целия свят. Незаслужена, но е факт...
Пътят към себе си... Толкова пътища има... Кой да избера? Как избор да направя?
Изборът може да е лесен. Или да е тежък. Като песен. Или като грях...
А когато пътят стане кръстопът?...

.

неделя, 28 декември 2014 г.

още една година

Още една година си отива от календара на живота.
Година изпълнена с много дела и още толкова много очакващи в графата - планове.
В края на годината е времето за празници и за равносметки. Половината от празниците си отминаха. Ще отминат и другите, и на пети януари ще се завъртят делници.
Няма да си правя отчети. Всичко, което е било значимо за мен си е получило своя отчет и анализ когато е трябвало. 
Сега си правя планове. И мечтите си мечтая. Какво пък? Още мога да мечтая...
Колко ли мечтите ми са смели? Ако оценка правя им на възможността, то тогава никакви мечти не са. Затова и няма да ги мисля колко са химерни или пък са земни. Ако с тях ми се лети - ще си летя пък.
И до земята ще си бъда. Искам повече да съм. Земята, негативите ми тя изтегля и ме зарежда с енергия зелена.
Зелена енергия? :) Ами, да... Така я чувствам. Зелена е като тревите. Тревите пролетни - изпълнени със свежест. Тревите летни - сезонът им за зрялост. Тревите есенни - доволно натежали. Зимните треви - съхранили са живота в снежните прегръдки.
Да, ще бъда до земята. Боса пак ще ходя. За да бъда себе си. Преродена в пролетта...
И плановете си ще изпълнявам с енергията взета от земята.
Исках много още да напиша, но мислите ми се надбягват и не смогвам да си ги запиша... :)
Знам, че имам планове безбройни. Няма да ги изброявам, само ще си ги споделям, когато ги изпълня. Може и суеверие да е, но искам да си ги запазя в тайна. Само моя тайна. Така ми е по-лесно да си ги премислям и подреждам. 
Има някои неща, които са започнати. Те ще продължат. Други пък са нови, новинички. Вълненията ми с тях са по-особени. 
А сега ще си обещая - ще съм по-редовно тук, защото туй местенце ми харесва и искам да си го подреждам според настроенията. А настроенията ми? Хе, от различни по-различни са ;)
До Новата година...

.

неделя, 28 юли 2013 г.

за билки

Привечер, когато слънцето поохлади юлската си жар, излязохме за билки.
Лесно е, излизаме от двора и... покрай пътя, който някога беше доста оживен, всеки стрък е билка. Бял равнец и синя жлъчка, върбинка и камшик, котешка стъпка и звъника - това е попълнението днес на домашната аптека.
Не трябваше да ходим надалеч... Някога, някога... край пътя ниви беше. Сега е... тук-таме някой градина овощна направил, а другото... треви и бодили...
Сега, за билките исках да кажа. Сила във всяка тревичка се крие. Днес от сутринта на билки ми е тръгнало :). От двора първо лофант си орязах, после и ментата на листенца обрах, и риган. Разтлах ги на тънко да съхнат, а тази вечер при тях и другите сложих. Проветриво и сенчесто трябва да бъде. До седмица ще ги прибирам в торбите. 
По обед чай си направихме от пресен лофант. Ароматът интересен ни беше. И с щерката малка /нищо, че от мене и тя е по-висока/ за билки се заприказвахме. Интересът й нескрит успявам все още да задоволявам. За книги дебели я пратих да види картинка една, а то... едно, че второ и трето и... цял следобед е чела.
Аз след обяда се оттеглих на сянка, за сиеста неделна ;) Ама и аз си намерих книжки за билки. Като се зачетох... за сиестата малко остана. Но пък се радвам, че днес си почетох. Припомних си нещо, което съм знаела, донаучих си друго, споделих го със събеседник надежден ;) И от дума на дума... за билки поехме по пътя.
Бял равнец и жълт кантарион - две билки, които са много добри за щерка растяща и нейната майка в особена възраст. С по-малко думи - за двете особени възрасти женски. Да, от утре редовно чай ще си пием. 
За лятото се препоръчва да се приемат повече течности. Какво по-хубаво от билков чай, за който сами сме си набрали тревите?
А сега... лека нощ, че утре ще сме... гражданки ;)
Вечерта пак ще сме си тук, на лятната ни резиденция ;) в компанията на щурци и досадни комари :) :) :)

.

неделя, 7 юли 2013 г.

в неделя

В неделята е леееко мързеливо. Съботата пък се отсрами за цяла седмица.
Вече юли е в разгара си, но друг въпрос е климатичното време при нас. Е, някои и на плажа са сега, но то е, защото морето им понася. Други пък с прозата на лятото се справихме вчера и за зимните месеци се погрижихме.
В предбалкана утрото все още е мъгливо след вчерашния дъжд. Слънцето ще се покаже и ще ни подкани и днес да свършим нещо за благото общо.
Ранната утрин е време за мен, за да започна деня както на мен ми харесва. Тази сутрин и до тук стигнах. Хубаво ми е, когато време и за тук си намеря. Това място е мое и аз си го направих по мярка моя. За дните, когато имам нужда тук да намина... Като днес :)
Тук, в градините на предбалкана, връзката ми със земята е силна. А после имам нужда да я поразхлабя леко, до следващата седмица, когато пак се зареждам от силата на земята. Имам нужда от тази синусоида на жизнена енергия.
Тя, жизнената енергия, е величина и постоянна, и променлива според... необходимостите. Може би е функция и на осъзнатост, на желание, на избор, на даденост...
Денят ме вика... избор прави се далеч повече от предполагаемото... всичко е избор...
Избрах... денят да бъде МОЙ!
Отивам... да си го взема...

.

събота, 22 декември 2012 г.

в очакване на празници

Много се изписа и изговори за край на света.
Е, преживяхме го. Винаги е имало подобни психози /или както и да се нарича подобно поведение/. В днешното време на интернет, телефони и телевизии, с една дума - комуникация - е много по-мащабно влиянието. 
Ето, всяко чудо за три дни. И това също... 
Имало е много начала и краища. Всяко начало си има край, И всеки край е начало...
Животът продължава. А продълженията са винаги с нещо повече. 
Понякога животът изглежда като низ от повторения. Но всяко повторение е и различно.
Различията във физическия свят са лесно приемани. Различията на духовно ниво не са така ясно определими с външни проявления, но са с много дълбоко влияние върху всички аспекти на живота. Може би най-силно е влиянието върху същността ни и осъзнатостта ни. 
И все пак промените не са скокообразни, а плавни. Това не означава, че не се преодоляват височини. 
Всяко начало, край, продължение си имат и уникален отпечатък. Това е всеки от нас. Колкото и да си приличаме, да имаме общи интереси, сме различни. Може би, само еднояйчните близнаци са идентични на физическо ниво, но дали и на емоционално и духовно...
Защо сега се впуснах в такива мисли?
Не знам. Исках да напиша нещо за предпразничното време. За времето, когато се събира семейството в по-разширен състав. Разширен, но и достатъчно ограничен, за да се усеща духа на семейството.
Уморена съм... предпразнично...
Ще се оправя... да поспя за начало...
Лека нощ!

.

събота, 1 декември 2012 г.

животът започва на 40-45!?

Днес се съгласих с едно мнение в нета - "до голяма степен истинският живот започва на 40-45 годишна възраст"... И бях провокирана да отговоря защо се съгласих.
Да опитам... но е съвсем лично и мое си възприятие на живота :)
Животът е един, но на тези години се получава едно особено осъзнаване на нещата край нас.
Ние жените навлизаме в един период, когато осъзнаваме, че посоката на живота е една и необратима. Налага се да свикнем много бързо с тази мисъл. Биологичният ни часовник непреклонно тиктака... Децата ни сякаш изведнъж пораснаха и... срещу нас имаме човек със свой характер, със свой път, със свои избори, които ние по един или друг начин сме провокирали с възпитание, с пример. Това е и гордост, но и... леко плашещо.
Та до вчера, аз този дребосък го водех за ръка на училище, бършех му сополите... а днес... тази госпожица или този дангалак... ги гледам отдолу нагоре въпреки опита ми да хитрувам и да си обувам обувките с по-високия ток ;)
Децата са смисъла на живота ми, но сега идва осъзнаването, че ето, те са големи и ... техният път е напред. И за тяхно и наше /на родителите/ добро един ден те просто излитат от семейното гнездо... Едно по едно... Вчера едното... другото днес... третото - утре...
Живот... това е... и тогава идва един въпрос: Ами аз какво ще правя?
И тук идва времето за мен. Времето, което да осмисля и да използвам за себе си. Време за моето хоби и за другото ми увлечение, дето от ученически години бях забравила. Сега е времето за новите ми интереси, за новите ми занимания...
Сега е времето да се запозная със себе си, с една зряла жена. Последното ми познанство бе с една млада, жена, която мислеше, че целия свят е пред нея /и така беше/, че всичко може да постигне, че животът е рози и любов... От онова познанство до сегашното са минали двадесетина години. Да, животът е рози и любов. Но е и бодли, и страхове, и гнойни детски ангини, падане, ставане - прохождане, домашни забравени, уроци, гимназии, изпити - ученически вълнения... - пъстра мозайка, позната на всяка от нас... В тази мозайка е и човека до нас - също променящ се... С въпросите такъв ли беше, за това ли мечтахме, това ли си обещавахме...
Времето лети... все по-бързо сякаш...
Някога обичах да правя снимки... днес го правя много често, с особено вдъхновение. Направих си блог за снимките и другите ми домашни хобита... А после си направих блог за... мислите ми. Представете си- аз пиша... Не е класика разбира се, но е изненадата за мен, която в часовете по литература едва съчиняваше по страница за съчинение... :) И това ми носи удоволствие...
В забързаните двадесет години преди четиридесетте ми, забравих сякаш за онези дребни нещица, които са ни същността. Сега ги забелязвам и... имам време да им се усмихна...
На 40 съм по-усмихната и по-оптимистично настроена.
Но дали животът започва... Сигурно е, че не свършва!
Това е едно начало на продължението му.
А как ще продължи? Точно така както аз си го направя. Това зависи от мен.
Въпреки всичките ми знания, че щастието не е там някъде, а самия път към него, сега това не са само знания. Сега има и осъзнаване не само на думи и разум. Това е усещане. Сега усещането, че съм щастлива е много, много по-силно, откогато и да е било преди!
Ето, че се поувлякох ;)
Нахвърлях малко мисли, дошли ми на прима виста. Но едно е сигурно - не са просто мисли, а едно осъзнаване. Май, често повторих думата осъзнаване :).
Наблюдаваме в децата си много етапи на осъзнаване в тяхното развитие... Може би 40-те са поредното ни осъзнаване...
Да не забравя... Мисля, че сега съм много по-толерантна към другите, към техните мнения, желания, действия. Не, това не е равнодушие или незаинтересованост /както някой се опита да ме убеди/. Това е по-скоро зачитане на другия. Нещо, което самите ние сме искали и търсили до сега. Е, сега е време и ние да го дадем...
Хайде, стига толкова. За сега ;)


.