Орелът...
На мястото на срещата сме... Той е Мъж, но не знам точно какъв ми е.
Каза ми: "- Ще те заведа из родния ми край." И... ме заведе в селото на майка ми.
Тъкмо да му кажа, че и аз имам корени от там и... Виждам селото... нашата къща... двора... Всичко е запустяло. Градините са в храсти и треви - неподдържани. Няма ги уханните розови храсти. Чимширите са безформени, подивели и сянка от предишната им безупречност няма. Такива са и къщите наоколо. Никой не се вижда. Виждам цялата градина, пътечката между оградите, от където едни братовчеди на мама ходеха да работят градината, но сега всичко е затревено, буренясало и... тъжно. Онази, черната смокиня, до оградата не се вижда от храсталаци и треви... От асмалъка са останали изсъхнали, плашещи и грозни клони...
Отиваме пак на улицата с входа. Виждам катинарите - ръждясали са. По цялата улица се виждат катинари и на другите порти. Пусто е... пусто... и много тъжно...
Орелът ме отведе... Вече съм си в нашенско. Но виждам прозорец с дървена дограма със стичаща се вода от конденз. Мисля, че вече е време зимата да свършва. Виждам една маса и правя планове да я подменя с друга - по-удобна, разтегаема. Все повече детайли се очертават, които имат нужда от подмяна, почистване, оправяне...
Неочаквано е и... малко... не, много тъжно е...
***
.
Няма коментари:
Публикуване на коментар