провокирано

Дааа... мисленето си е дейност. И то доста усилна понякога.
Всяка ситуация си има поне по две гледни точки. Моята и тази на другите. 
И така - според другите аз съм угнетена, мързелива, неинициативна... домакиня... С всичките негативи, които думата домакиня може да донесе.
Моята гледна точка - домакиня - това е мой избор. И съм сигурна, че е най-добрият ми. Това ми даде възможност да бъда и да съм с децата си, когато имат нужда от мен. Това не означава, че съм им стояла над главите. Виждах "работещи" майки, които учеха с децата си до N-ти клас.  Опитвах се и мисля, че успях да ги науча на самостоятелност. Грешила съм като майка, сигурно още ще греша, но съм сигурна, че съм направила най-доброто за децата си. Нещо, което не бих могла да направя, ако трябваше да се прибирам изтощена след 8 часа навън. В това време имах възможност да чета и да научавам много нови, интересни и полезни за мен неща. Както и да се обръщам назад, не виждам онази рутина, за която всички работещи си представят и говорят. Със сигурност имах и имам възможност да правя ежедневието си различно, често вълнуващо. Свободата, която имам с моята професия, да си работя в къщи, когато и колкото си искам и мога, не може никой да ми даде. И не я искам от никой, защото си я имам. Тази свобода ми дава възможност да бъда майката, от която децата имат нужда, домакинята, която има уютния си дом, жената, която иска да погледа филм, да почете книга, да излезе на разходка, когато й е приятно, да се погрижи за себе си, когато има нужда. Имам възможност да правя нещата, които са ми приятни и интересни без да ги отлагам в неизвестното време напред, което така и не идва за повечето от критикуващите. Имам възможност за съвсем нови занимания, които ако имам осемчасов работен ден никога нямаше и да подозирам, че са възможни.
Ако и за другите да съм неуспяла, за себе си аз знам, че съм по-успешна от всичките други.
И ми харесва да се чувствам успешна. Освен всичко си има и покритие моето чувство. 
Имам си право на самочувствие, че не съм скучна домакиня. Другите дори и не знаят в колко области имам знания, които съм получила докато съм си домакинствала...
Макар и провокирана за по-горните мисли, мисля, че имах нужда да ги събера заедно. Това ще ми помогне по пътя към себе си. Един път, който всеки минава по един или друг, или трети начин... 
Сега пътят ми преминава през процес на осъзнаване и оценяване на миналата ми опитност, за да продължи през усвояване на търпение и достигане на пълна хармония в мен и с околния свят. 
Имам цел... ще си я стигна...

Обичам да се чувствам роза... дори и с роса от сълзите в душата...

.

за доверието

Доверие... вяра...
Доверие в себе си... Доверие в другите... Доверие в живота... И пак... доверие в себе си...
Как всичко опира до доверието. 
Доверие... доВерие... уВереност... увереност...
Как всичко изглежда сложно, а се оказва лесно. Сякаш някой закон всеобщ е написал... 
Дали е толкова просто? Не е за вярване... Неверие?! А къде остана вярата? Доверието?
Границата между неверие и доверие е толкова тънка. Затова е лесно, много лесно, да загубиш вяра в себе си. Във възможностите си, в способностите си, дори. 
Дали няма начин да повярвам в себе си? И да не забравям, това, което съм си аз. Защото това, което съм си аз... си е хубаво и си заслужава доверието. Ах, тази забрава...
Вярата обвива се с наметка от съмнения... Знам, лъч от светлина ми трябва, за да разсее мъглите от съмнения... Да, точно... Съмненията са като мъгла, която лесно се разсейва... И аз ще го направя. 
Ще го направя! Знам и мога. С помощта на пролетен повей и слънчеви лъчи. С усмивка в утрото ще си намеря вярата. Вярата в себе си... Вярата в моите способности и моите възможности. Вярата в това, което съм си аз. Аз...
Сещам се, че преди време... може би е било много време... четох, че некрасиво е в разговор да се повтаря често "аз". Сигурно е некрасиво... Но още по-некрасиво е да потъпкваш своето си "АЗ", заради нечие друго...
Обещавам си, че ще си върна своето "Аз". И ще го направя по красив начин. Защото има начини и начини.
Може би един от начините е да слушам себе си. Онзи глас в мен, който никога не лъже. Единствен е проблемът, че не винаги го чувам този мой глас. Но имам си надежда. Въпреки закърнялостта на общуването с интуицията, промяна е възможна. 
Интуиция... най-добрия ми съветник... Вярвам й...
Значи вярвам и на себе си...

.

... прояви на закон...

Неразбираемите неща в природата, които ние наричаме прищявка, а в съдбата - случайност, са бегло доловени откъслечни прояви на закон..."

/ "Човекът, който се смее"/

Виктор Юго

Снощи дочетох "Човекът, който се смее"...

Много силна книга. Великолепни, завладяващи описания на природа, хора, действия. Понякога и тежка, изпълнена с много болка. Книга с много въпроси, актуални и днес, стига да можем да си ги зададем...

Мисля, че в друго време не бих я оценила. А сега имам нужда от малко почивка, за да се подредят емоциите след тъжния, но най-логичен и смислен завършек...

Може би си беше проява на онзи закон, за който говори Юго, начинът, по който достигнах до книгата. Беше ми споменато за тази книга. Потърсих я в електронен вариант, но не намерих. Сетих се, че някъде далече в годините съм я виждала в домашната библиотека. Порових, но безуспешно. Така този въпрос бе изоставен. След около месец или два, попаднах на информация /в клюкарника ФБ - ето, че и от него имало полза ;)/, че книгата вече я има качена. Приех го за знак и веднага си я свалих. Щом дочетох, това, което четях, веднага си я започнах. И вече достигнах края... тъжен, болезнен, но... истински...

Заслужава си да се прочете, когато човек е готов за това.

.

пътят към себе си

Всеки върви по пътя към себе си. Осъзнато или не. Бързо или бавно.  
Пътят към себе си е различен като всеки от нас. Понякога е равен и слънчев. Друг път е непроходим и мъглив. Пробляснал лъч в далечината е пътеводна светлина, която ни връща загубена надежда. Трудностите по пътя каляват волята ни и духа ни. Ставаме по-устойчиви на вятър и студ, на лъжа и илюзии. Колко пъти ни се иска да спрем и... да не ставаме, обзети от уюта на лъжовното усещане за покой. Неизброими са и желанията ни да се върнем назад. Но какво има назад? Едно минало, изчистено от ореола на сладките спомени нагарча от тъга и безсилие. Тогава?
Тогава намираме сили и се изправяме. Леко и бавно правим крачка след крачка напред. Неуверени крачки, несигурни, но в посока напред. С броя на крачки болезнени се връща увереност в нас. Увереност в пътя. Увереност в целия свят. Незаслужена, но е факт...
Пътят към себе си... Толкова пътища има... Кой да избера? Как избор да направя?
Изборът може да е лесен. Или да е тежък. Като песен. Или като грях...
А когато пътят стане кръстопът?...

.

нова година

Новата година е тук.
Дойде снежна и студена. Почти истинска...
И сега си имам една почти нова новеничка нова година. Само планове да й правя... Ама не ми се правят. Едно ми е... някакво неинициативно, безидейно, безволево...
Хубаво правят мечките като дойде зимата. Хайде, в хралупата и докато слънцето не напече не се показват. Де да имах и аз една такава хралупа... Ех, размечтах се.
Действителността е студена, направо смразяваща. 
Ще се топля на спомени и надежди. Е, не е без хич, нали?
Сега ще свърша нещо полезно. Ще потърся из безкрайния интернет, дали все пак ще намеря информация за отглеждане на кейл. Последния път чичко Гугъл не знаеше много. Имам семена, ама никой не щя да ми каже какво и кога да ги правя.
Не е лошо да направя /тия дни/ и списък на необходимите ми семена, които искам да засея. Трябва да реша и с какво ще се експериментира. Все пак градината е ограничена и не може всичко да е опити.
И да има топлина в дните ни, въпреки сибирските студове дето нахлуват...

.