моята тишина

Моята тишина днес е в музика...
Днес ми е цветно...
Беше ми шарено, а после лилаво. Усещането за лилаво се засилва с топъл чай от салвия. После и лофант. И той лилав е.
Сега ми е тихо. С музика...
Нека продължи до безкрайност...
Ред на моето лилаво е да бъде лавандула. С всичките й проявления.
А тишината в мен ще бъде музика вълшебна. Днес освен вълшебство тя е и... магия.
Такъв ми е денят... магия!

.

магична йога - водопад сред хълмовете

Очаквам Морския кон да си изпълни обещанието. Повиках го. 
Конят ме взима от Зеления залив. Минаваме между високите скали в морето. Те са като ограда между двата залива.  Червеният залив си е същия. Пещерата, червените скали чак до безкрайността. Оглеждам се за Орела, няма го и се чувствам разочарована. С коня тръгваме по край морето. Еднообразна безкрайност - спокойно море, плажна ивица, стена от червени скали... Връщаме се...
Усмихвам се, Орелът ни чака. Издига ме на сушата. Над скалите е безкрайно зелено плато, с онези заоблени зелени хълмове. Като зелено море са. 
Орелът лети пред мен, а аз след него. Спокойни гори, леки хълмове, безкрайност, безвремие... На някои места над гората се издигат малки бели облачета. Орелът прави кръг около едно от тях и ме вика да се приближа. Политаме в кръг и започваме да слизаме надолу., бавно по спирала. До нас има водопад. Бялото облаче са пръски от водата. Продължаваме да слизаме. Искам да кацнем, но Орелът не ми позволява и бързо се издигаме нагоре. Продължаваме да летим над безкрайните гори. Изоставам. Пред нас е Белият връх. Това е един малко по-голям хълм от другите, завършващ със сиво-бели скали.  Орелът прави няколко кръга над този връх и се връща при мен.
Време е да се връщаме. Летим над зелената безкрайност. Стигаме до червения плаж. Точно над пещерата правим няколко кръга. Тогава виждам много коне, които бягат по плажа. Играят, гонят се. Много са. Червени, кафяви, черни, а моят, белият кон не се вижда. Орелът ми кима да погледна към морето. Ето го... Моят кон... Качвам се на него и се връщаме през оградата от вертикални скали на зеления плаж. Конят ме оставя с някаква загадъчна усмивка. Сякаш ми казва: стига ти за днес, не бързай, всичко с времето си...
Морският кон навлиза в морето... а аз си оставам на плажа... в Зеления залив...

***

.

магична йога - червения залив

На брега на морето съм. В познатия залив. Там, където Морския кон ме разходи преди време.
Изгрев е. Слънцето е червено и голямо.
Отново имам среща с Морския кон. Ето го. Излиза тържествено от позлатените вълни. Не я разбирам тази тържественост, но я усещам.
Тръгваме по брега, на границата между вода и суша. Миналия път Конят ме заведе до края на залива, при високите скали във водата. 
Сега Конят ме води пак при тях. Днес продължаваме. Преминаваме отвъд скалите. Това е друг залив, но съвсем различен от този, от който идваме. Плажната ивица е също широка, но веднага след нея е стена от високи червени скали. Точно такива червени скали имаше в каньона, където Орелът ме заведе преди време.
Съвсем наблизо в скалите има отвор на пещера. Голям отвор. Знам, че когато има прилив, морската вода навлиза в пещерата. Моля коня да влезем, да погледнем, но той се колебае.
Оглеждам наоколо, оглеждам скалите над отвора на пещерата. И точно там, на една издадена напред скала стои Орелът. Той кима и тримата влизаме в пещерата. Орелът ни води. Влизаме навътре и вместо да става по-тъмно, всичко се вижда, особена светлина има. Пещерата е просторна, от червени скали. Таванът е в сводове, изненадващи с гладкостта си. Прецизно дялани са. Влизаме все по-навътре. Искам още. Но Орелът ни извежда в залива.
Конят ме оставя с обещание, че пак ще се върнем. 
Поглеждам Орела, а той... се усмихва...

***

.

магична йога - Оазис

Орелът... 
Дойде с вятър, силен, сред дюните на пустиня. Орелът носи бяла превръзка, миналия път беше черна. Сложи ми я и вятърът се засили. Превръзката на очите не ми пречи да виждам как се вдига пясък от дюните и се получават бели дъги. 
Политаме с Орела нагоре.  Пустинята е като море от дюни с проблясващи бели вълни от вдигнатия пясък. Вятърът утихва, а ние продължаваме да се реем над пустинята... Виждам нещо в дясно и знам, че е оазис. 
Изведнъж слизаме сред оазиса на нещо като площад. По средата му има кладенец- зидан от правилни каменни блокове.  Няма хора, но се вижда нещо като палатки - къщите им. Нищо живо няма освен Орела и мен на това място. 
Искам да се разходя наоколо, но усещам как Орелът не ми позволява. Искам да видя кладенеца по-близо, той пак ме спира. Оглеждам се наоколо и виждам пътеки, които са изоставени, обрасли. Тръгвам по една от тях. Орелът ми позволява. 
Вървя напред по пътеката, а тя става по-чиста и по-проходима, сякаш се отдръпва всичката изоставеност пред мен. Излизам на края на оазиса. Орелът е с мен. Пустинята пред нас е някак по-приветлива, слънчева. Слънцето е насреща и клони към залез. Орелът ми маха превръзката, взима я и полита с нея към слънцето. 
Появи се Вятърът... и ме довя в тоя свят ;)

***

.

спомени зимни

Януари е. Истински е тази година. Снежен, студен, красив... Някъде е с виелици, но аз винаги съм живяла на места където ветровете и виелиците не са създавали големи проблеми. В момента навън бръсне един такъв, северен ветрец, че със сигурност удвоява минусите. Вчера, по време на снеговалежа бе изключително красиво. Дърветата бяха неземни красавици, а днес са оголени , но все още запазили от вчерашния си чар.
А спомените...
Спомени отпреди четиридесет и повече лета...
Печката бумти. До нея е сандъкът пъпен с нацепени дърва. Върху печката е чайника с липов чай и тенджерата с боб. На края на печката, до кюнеца е тухлата. Навън е бяло, снежно, студено. Две момичета правят безкрайни уговорки, за да излязат на пързалката. На тази пързалка няма други деца, но те са си достатъчни . Дете шейни летят по стръмната улица, но трябва да спрат,  ей там до онзи стълб и нито крачка по-надолу.. Може по другата улица да минат и коли. А по нашата улица... Тя е толкова стръмна, а и колите не са много. Затова има хубава пързалка :) Снежния човек е задължителен. Преди да излезем сме си приготвили въгленчета за очи и за копчета. Това са важни атрибути ;) С носа е малко по-сложно. Все пак да се изнесе морков под зоркия поглед на баба не винаги минаваше номера. Ама има толкова съчки до плевнята, та все се намира нещо подходящо. Идва времето на бой със снежни топки, които винаги, ама наистина винаги успяваха да влязат под добре увития шал на врата. И най-неприятна част... Трябва да се прибираме. Обещанията - още мъничко, съвсем мъничко, ей сега... вече не вършат работа и набързо сме прибрани с помощта на метлата. Тя има и възпитателен ефект. Ехее, по-късно разбирам, че ефекта е предимно почистващ, ама то щото вече сме възпитани ;) Оказва се, че и гумените ни ботуши са пълни със сняг. Странно, от къде ли се е взел... То по друг начин и не можеше и да се излезе навън. Изобщо и дума не можеше да става да излезем на пързалката с градските си обувки.
Ееех, че е топло в къщи. Задължително се слагат два стола пред печката. Фурната се отваря. слага се вътре тухлата и върху нея веднага се курдисват два чифта детски крачета, за да се стоплят. Вълнените чорапи са наблизо, за да изсъхнат и пак да се обуят. А бобът е толкова вкусен... Няма по-вкусен от бабиния боб. И все още няма...
Отново е време за уговорки... Упорити сме и успяваме да излезем поне още веднъж в иначе краткия зимен ден. И снежната топка, незнайно как скрила се в ръкава и изведнъж озовала се върху печката... Баба, която ни гони, за да ни накаже ;)... Привечер е хубаво време. Дядо ще извади тигана с капак и ще ни направи пуканки. Съвсем истински, без никакви добавки. Най-вкусните пуканки. Да си кажа - никога след това не съм и опитвала подобна вкусотия. Умората е сладка. Сънищата сладки. Дните незабравими вече толкова много години...
Нищо не може да се повтори. Но топлите зимни спомени от преди много зими и днес могат да стоплят душата...
И с чаша чай... студът е даже поносим ;)

магична йога - Орелът

В гората съм. Не е обикновена гора, а е джунгла. Не се чувствам загубена. 
Но ето, идва Орелът  слага ми превръзка на очите и ме подканя да летя с него. Много е лесно. Само, който не е летял с Орел може да се страхува и да си мисли, че е някаква трудност. Той ме води. Чувам звуците на джунглата - птиците, вятъра, шума на листата. Знам, кога минаваме  край храсти, кога край големи дървета, кога листата са широки, кръгли, кога са дълги и тесни... 
Летим и стигаме до едно поточе. Въпреки превръзката виждам облите, светли камъчета, бистрата вода. Малко поточе, един разкрач е само. До поточето има дърво, високо, не се вижда върха му. Стеблото е право, дебело, с почти гладка кора, в светлокафяв цвят е. Има клони, по-скоро рехави, които не ни пречат да летим леко нагоре. Описваме спирала около дървото. Почти сме на върха му. Издигаме се нагоре и се вижда всичко. 
Разбирам, че съм при извора на рекичката, която минаваше през залива на онзи плаж, където с Коня се разхождахме и от където миналия път Орелът ме взе. Вижда се гората-джунгла. Зелените дървета са почти до хоризонта, а там се белее плажа на залива и спокойното море. Небето насреща също е ясно и спокойно. 
Усмихвам се. Чувствам се намерена. С Орела политаме пак край дървото, но този път слизаме по-бързо с полета. До извора на реката сме. Орелът пие вода и  кани и мен да направя същото. Загребвам с шепи и отпивам. Разбирам, че ми каза да си измия очите. Това отми превръзката. Орелът се усмихна. Усмихвам му се и аз.  Полита с усмивка край мен и не бърза да си тръгва.... 
Орелът остана с мен... И ми е леко... защото мога да летя...

***

.

магична йога - на белия връх

В онзи залив съм... 
Морето пред мен е безбрежно. Море и небе се сливат в безкрайността. Пясъчната ивица е широка, а пясъкът е ситен, златен искри от слънчевите лъчи. Зад мен постепенно се издигат полегати зелени хълмове със заоблени върхове. В средата на залива се извива рекичка. Изворите й са някъде между хълмовете. Водата е прозрачна, спокойна, с отблясъци, породени от слънчеви лъчи. Малко над залива има равна зелена поляна.   
Орелът идва при мен.  Повежда ме, а наоколо са зелените хълмове с правилни заоблени върхове.  Отиваме на един връх, от където се вижда надалеч. Виждам в далечината бял, скалист връх, много по-висок от околните, но той е като продължение на един от тях. Политаме и оттам, от високото, виждам  морето, небето, вече изплетено с бели перести облаци. Когато се обръщам назад виждам пак хълмове, но някак по-големи, с вековни гори. 
Орелът полита над тях, прави кръгове над хълмовете, някъде по два - три пъти, някъде само по един път. Имам усещането, че Орелът ми показва нещо. Знам, че там, в горите има нещо скрито, някакви тайни, може би. Разбирам, че Орелът ще ми ги покаже някой ден. Днес  ми показа колко е величествена дори еднаквостта на хълмовете. 
През цялото време ми е особено леко и спокойно. Политаме обратно. Пред нас морето сияе със светлинни проблясъци.  Орелът ме оставя на поляната, до рекичката, която се влива в морето.  Това е същото място, където Морският Кон ме разхожда...

***

.

магична йога - розата

Изведнъж усещам, че вдишвам през ходилата си и в следващия миг виждам роза пред сърцето си. Прекрасна роза, от най-прекрасните, които съм виждала. А аз съм виждала доста прекрасни рози /това споменавам като доказателство за моята скромност, ако някога стане дума, та да се знае ;) / 
Та за розата... която при издишване се разцъфтява и от нея излизат лъчи... Златни, искрящи, отлитащи в безкрая...

На брега съм, на брега на безкрайно море. Идва Моят Морски кон. Той ме покани и аз се качих на гърба му. Сякаш цял живот съм яздила коне. Разхождаме се по брега и...
Потърсих Орела пред нормален храм /каквото и да значи това/. Ходих до пирамидите в Египет. Разходих се край Сфинкса, който също крие тайни, защо да не е и храм.  Но Орелът се появи и направи само един кръг над пресечена пирамида. Ха, това е пирамидата на Луната...  
Стъпалата за изкачване... етажите... Гледам и се удивлявам на правилните стъпала. А Орелът ме чака пред пещера, с огромна входна зала. /Ама това е друга пещера, не е онази./
 Изненадвам се когато сядаме насред залата и слушаме музика. Акустиката е великолепна. Музиката прекрасна. Истинска омая. Разочарованието, което ме споходи, когато Орелът не ме разходи в пирамидата, сега се стопява от вълшебната музика. Музиката ме освобождава от мисли, чувства, настроения... Аз съм всичко... Аз съм свят...
Музиката е така пленяваща, не искам да тръгвам. Орелът ме подканя да  тръгна, а той... си остана...  
Усещам, че има нещо, което не е за мен и трябва да вървя. Знам, че музиката е увертюра към нещо, което ще се случи след мен...

***

.