магична йога - пещерата с музиката

Тази сутрин се приготвих за разходка, която се провали, защото валеше. Седнах на компютъра да работя, ама... То в дъждовно време най-хубаво се спи...
Легнах си пак и си поспах добре. Все пак никакви половинчати работи. Сядам си, настройвам за работа и си спомних... 
Сънят... 
... Тръгнали сме семейно на разходка. Отиваме в пещера близо край нас, даже името и зная. Влизаме, но на входа се оказвам сама. Другите ги няма. Висока е пещерата, но пътеката прави завой и аз за малко да се откажа, защото е тъмно. Престраших се и направих още две-три крачки. Пред мен има светлина от един отвор на тавана на пещерата. Тръгнах и видях много хора напред и назад... Направих завоя и се оказах в голяма зала. Чувах музика и знаех, че това е пещерата с музиката, в която бях с Орела. Но нещо не беше съвсем същото. Да, музика имаше, приятна, даже имаше пейки за сядане. Оглеждах се и за завъртях около себе си. Видях, че  има и електрически светлини, към които тръгнах.
Попаднах в друга зала, където някакви хора, силно казано е оркестър, си настройваха инструментите и се учеха как се свири. Един показваше на друг как се свири с флейта. Звуците наоколо бяха скърцащи. Нямаше начин това да се чува в предната зала. Там музиката бе хармонична и приятна, а тук даже ме гони. 
Разочарована тръгнах да се връщам. Видях друг тунел, доста широк, а навътре разни сергии. Истински битпазар. Усетих отвращение, че нещо толкова хубаво са превърнали в пазар и уверено тръгнах към изхода. Все още срещам много хора. 
В първата зала пак се поспрях. Отново приятна музика и това е чудо - само на няколко крачки. Тръгнах окончателно, но се движех бавно. Край мен хората си минаваха, но забелязах, че един мъж забавя или ускорява крачките си според моите. Вървеше от ляво на около два метра от мен и крачка назад. Не му обърнах внимание, но после го погледнах - добре сложен мъж, на около 35-40, с нищо неразличаващ се от другите. С нищо, ама не съвсем, изглеждаше си готин.. Изведнъж ме хвана страх и си потърсих джобовете. Имах само ключове и портмоне, а в другия джоб нямаше телефона. Зачудих се къде е, но нали излизам, скоро ще видя семейството си и той не ми трябва.
Продължих спокойно напред. Аз си вървя и мъжът след мен... Излязох на горската пътека, сравнително широка, с малки храсти. Край пътеката имаше глог. Червените му плодове излъчват топлината на есента. Вървя си, а тайнственият мъж ме настига и заговаря. Вече не се страхувам.  Не знам какво говорихме, беше по-скоро като анкета - той пита, аз отговарям, но нямаше нищо притеснително във въпросите му. Преди да се разделим ми каза, че музиката в пещерата е била много приятна...
А аз си мислех, че само аз я чувах, защото всички бяха заети с пазара. Вече знаех, че и друг е чул и се е насладил на вълшебната музика.  
Усмихна ми се. Усмихнах му се...

***

. 

усещане-спомен

Случи се миналата нощ, на разсъмване. Все още си спомням усещането и убеждението, което ме кара да се усмихвам и да ми става топло /не физически, де/. 
На разсъмване, тогава когато се разбуждах. Знам, че сънувах нещо важно и хубаво, но нямам никакъв спомен. Споменът и убедеността е, че там, в онзи момент, на границата на съня и будността, чувах музика, хорови песни. Това бе Ангелския хор... музика, която изпълва, завладява, повдига, сияе...
Все още много силно е това усещане-спомен в мен.

*** 

.

аметистът

Един аметист...
С минало...
И с бъдеще...

Историята....
Преди много, много лета... Когато студентстките стажове се провеждаха на изток.
По средата на студенството, в един хубав август, влакът ме заведе в Санкт Петербург. / толкова много може да се каже, но не това е важното сега/  Величество, емоции, вълнения, спомени...
И един аметист... Аметист, който ме плени...
И който дълги години си стоя кротко в шкафа. Все мислех, че е прекалено голям. Сега знам, че не му е било времето. 

Близкото минало...
Преди три - четири седмици, както си бях на бюрото, изведнъж станах и... си намерих аметиста. Сложих го и усетих, че точно това Е! Не знам какво Е, но е точно това.
И така няколко дни. Една вечер трябваше да го сваля. И така няколко пъти.

Настоящето...
От снощи пак е с мен. Защо? Защото трябва...
Знам, че Аметистът ще има и своето бъдеще...
Ще имаме общо бъдеще ;)

.

магична йога - сред джунглата

Йога - нидра...

На сред джунглата съм...
Зелена, гъста, но не е непроходима. Големи зелени листа, кръгли, дълги - както й прилича на една джунгла. Разхождам се дълго сред джунглата. Край мен има живот, но невидим за очите.  Пред мен се спуска стълба, изплетена от лиани. Качвам се на първото стъпало, но единият ми крак е стъпил и на второто. Стълбата се понася из джунглата. Появява се бяла светлина отгоре във формата на конус. Стълбата спира, а аз се изкачвам нагоре. Не броя стъпалата, светлината ме вика нагоре. Качвам се и знам, че съм на двадесет и третото стъпало. Оглеждам се, край мен има много стълби подобни на моята. Виждам хора, достигнали до различни стъпала. Виждам и познати, но не ги познах. Някои са на първото стъпало, а други сега се качват на него.
Виждам стълба високо над мен. Знам, че това е Соня и тя е на тридесет и четвъртото стъпало.
Усмихвам се... Стълбата се люлее, като танц. Другите също. Знам, че вече съм на двадесет и седмото стъпало и е време да слизам. Но не слизам по стъпалата, а се спускам като по въже. До сега никога не съм го правила, дори не съм опитвала. Но ето, че сега го правя :)

.

розите

Розите...
Спомням си в далечното ми детство две рози в двора. Едната беше нисък храст - розова. Наричаше се Гюлче. Цъфтеше през цялото лято. Другата беше Розата. Беше над оградата от стоборки към улицата. После оградата беше с мрежа, а Розата си беше същата. Цъфтеше само веднъж, в началото на юни. Винаги за рождения ми ден :)
Загубиха се. Сигурно от старост.
Бях сигурна, че да се отгледа роза е изключително трудно и не е за всеки. Преди години се престраших и си купих коренче. Сложих я в средата на градината, сред поляната. И се получи. Получи се прекрасна червена роза. Все още е жива. Следващата година си купих друга. Двуцветна - слънчево жълто с розов отенък. И тя все още ме радва :) На следващата година ми подариха клонки от рози и ме научиха как се вкореняват. Продължавам да си вкоренявам всяка година по някое и друго коренче. Продължавам и да си купувам понякога нови коренчета. За съжаление не всички оцеляват :( 
Всичкото това го изписах, защото розите винаги са ме впечатлявали по един необясним начин. Винаги, когато съм в градината ги гледам с особено вдъхновение. Нямах обяснение за това им омайващо въздействие върху мен. 
До днес...
Днес знам... Магия е. От най-хубавите ;)

.

магична йога - на брега

Йога - нидра...

На брега на спокойно море съм. Хоризонтът се губи и прелива в неплътни слоести облаци. Слънцето прозира и светлината се редува със сиво-розови отенъци. По спокойното море се носят златните проблясъци на слънчевата светлина.
Белият морски кон излиза от морето бавно, спокойно, някак тържествено. Идва при мен и ми кима. С изненада виждам в устата му червена, разцъфнала роза. Слагам я в косите си, а конят кимва в знак на одобрение. 
Понасяме се ниско над брега, на границата на суша и море. Плажната ивица е широка, а навътре, към сушата, брегът става по-висок и с леки хълмове. Издигаме се по-високо. Виждат се зелени хълмове, които се спускат полегато към морето. Ясно оформени заливи и вдадени в морето носове от хълмовете. Всичко е полегато, заоблено. Под нас е по-голям залив. Малка рекичка се влива в морето. Пътят, по който минава описва правилна синусуида. Красиво е. Напред зеленият хълм  навлиза в морето. Спускаме по-ниско. Конят се разхожда по плиткото. Аз усещам водните пръски по краката си. Всичко е леко, бавно, светло, някак топло.
Наближаваме там, където брегът е навлязъл в морето. Във водата има вертикални скали, може би четири - пет метра над водата издигащи се. Между тях може да се мине. Гледаме как леките вълни се разбиват в скалите - леко, красиво...
Връщаме се в средата на залива. Конят ме кани да остана там. Това не е мястото на срещата ни. По-красиво е. Стоя на брега, стъпила на пясъка, който ме топли и гледам след коня. Той се отдалечава бавно, спокойно... тържествено...
Спокойно е... Радостно е... Усмихвам се...
Блаженство...


.

магична йога - сред степите

Йога - нидра...

Камбана... звън...
Лекият полъх на вятъра ме понася над безкрайни степи. Хълмове с формата на куполи са осеяли цялата повърхност. Безкрайност, лекота... и хълмовете на степта...
Червено - кафяви скали се издигат край мен. Вертикални и безбройни. Изглеждат непристъпни, плашещи.  Пред мен се появява Орелът и ме повежда сред лабиринтите на каньона. Летя след него и вече скалите не изглеждат страшни. Дълго летим. Летящият Орел е красива гледка. Носи спокойствие и особена сигурност. 
Издигаме се над скалите. Политаме над равнинни земи. 
Летим и... озоваваме се в степите с полегатите хълмчета. Безкрайност... Каква ли загадка са тези могили?
Орелът отлита в безкрайността, а аз оставам...  
Защото знам вече...

И се усмихвам...

.

магична йога - камбаната

Йога - нидра...

Камбана... Звън...
Звукът ме превърна във вятър... над пясъчни дюни, пустиня... Носех песъчинки със себе си. Прелитах на оазиси - зелени, зелени... Знам, че има живот, има много хора, но никой не се вижда... Сега знам, че са се скрили от мен - вятъра. Отново пясъци и оазиси...
Край мен вятърът носи златни песъчинки. Увита съм с бяла забрадка и нося дълга бяла рокля. Нося крина с жито, а край мен са децата ми - три - четири - пет... Не знам колко са. Малки, полуголи, мургави... подходящи за пустинята :) Аз съм в ежедневие, което е много спокойно. Детски смях и игри има край мен...
Много силен звук... и аз отново съм вятър, развяващ бяла забрадка... пясъци, оазиси и пусти дюни...

Малко по-късно...

Още съм в онова състояние, което усещах там - спокойствие, мир и хармония...
Сякаш без причина се насълзяват очите ми... Много е силно... и ми е тъжно...
Част от мен все още е... там... Продължавам да плача...
Знам, че когато бях там се случи още нещо. Не си спомням, точно както след сън забравяме сънищата си. Знам, че беше нещо важно, но вероятно ми е рано да го видя...

Сънят...

Бях Там... Правех нещо, а край мен има четири малки деца. Игри, смях. Знам, че това са мои деца.
Все още сънувам, но сякаш съм будна и си повтарям съня с подробности, за да не го забравя когато отворя очи. Всичко е ясно при повторението и аз знам какво съм правила преди да видя децата край мен. Беше нещо важно, но в същото време и обичайно за мен /там.../.
Но... събуждам се и помня само децата край мен. Ние сме в нещо като пещера, над нас има скали и отвори. Топло е.

Още един сън...

Там съм... Пак имам много деца... Връщам се отнякъде и прегръщам най-малкото, което никой не знае бащата...

Интересна нощ :) Сигурна съм, че е продължение.
А продължението... предстои...   :) :)

.

магична йога - храмът

Йога - нидра...

Имам среща с орела пред храма...
Отивам пред един храм, отивам пред друг... Орелът го няма...
Обикалям край всеки храм, за който се сетя... Няма го...
Ето го... Вие се над Деветашката пещера... Виждам отворите, през които струи светлина, слънчева. Орелът ме повежда навътре. Но не става тъмно. Следвам го навътре и по-навътре и... 
Изведнъж се озоваваме пред източен храм. Запустял, обрасъл с дървета, оплетен с лиани. Орелът лети между дърветата, слънчевата светлина струи на стълбове между клоните. И е зелено, много зелено. Тихо е, но аз знам, че има много живот, въпреки, че не виждам нищо живо, освен орела.
Там сред дървета, лиани, руини... Чувствам спокойствие. Попитах орела, ще ме заведе ли вътре. Описа голям кръг и ме заведе на широка поляна, и... ме изпрати...

След седмица... 

Отново имаме среща пред храма. Обиколих храмовете на света, а  моят Орел ме чакаше пред голяма, величествена пещера. Беше по-голяма от миналия път. Полетях след него. Да, аз наистина мога да летя и това изобщо не подлежи на съмнение! И никакви спорове по въпроса :) Орелът ми показва детайли, предимно арки. Всякакви - малки, големи... Влизаме в различни по големина тунели, минаваме през различни зали. Тъмно е, но има една особена светлина, така че всичко се вижда.
Сега сме в голяма зала, по средата й тече пещерната река. Там, тя е направила езеро. Водата е спокойна с много проблясъци. Знам, че с тези игри на светлината реката ми говори. Особено е. Ведро и спокойно...Тези проблясъци са и музика. Вълшебно е. Танцувам и това е моя отговор на казаното от реката... Вълшебно е... светлини, музика, танц, разговор... 
Искам да остана, но Орелът ме повежда към изхода...

.

магична йога - радост

Йога е магия!
И вълшебство!
Йога нидра...
На брега на синьо и спокойно море съм. До хоризонта, а и след това е спокойствието.
От дълбините на морето излиза-излита величествен бял кон. Взима ме на гърба си с морски полъх. Гривата ухае на водорасли и сол. И е много удобна за захват. Сигурно ми е. Белият кон полита над равната повърхност и се отправя към хоризонта. Вятърът оплита косите ми с конската грива.
Изведнъж вълните стават по-високи от нас. Това е морската буря. Вълните, черни-тъмносини, се бият една в друга. Виждам коня като бяло петно сред бурното море. Аз съм малкото черно нещо, което се държи здраво за гривата му. Няма хоризонт. Всичко е море - бурно и страшно. Но няма страх, има знание, че така трябва. 
Бурята си отива така, както е дошла - изведнъж. Слънцето изгрява. Пред нас морето е равно, с леки вълнички, които слънчевите лъчи позлатяват. Небе и море се сливат...в сияние златно... Слънцето ми носи мир и... радост... златна радост...
Водачът ми - белият кон, забавя полет и се приближава към брега. Това не е обикновения бряг, откъдето ме взе. Този бряг е слънчев, златен...
А аз съм... РАДОСТ...

Това е НОВО. Със сигурност няма да е единствено. 
Защо тук? 
Може би защото с йога опознавам, осъзнавам своята женска същност... 
По магичен и вълшебен начин...

.

септемврийско

Средата на септември е.
Преходът от лято в есен. Смяна на летни навици със зимни :)
Най-трудовото ми лято е към края си. Лятото, което ми донесе толкова много удовлетворение от свършеното. В никакъв случай не си приписвам заслугите на всички край мен. Всички дела и резултати бяха възможни само с общата ни работа. Затова пък има и удовлетворение от моите "началнически" способности ;) Брех, какви способности открих това лято ;) ;) ;) Надявам се, че няма оплакващи се. Пък то... дали пък смеят ;) ;) ;)
Така... средата на септември е...
Все още дните са жежки, но нощите носят прохлада с есенен привкус. Сутрешната разходка е свежа, енергезираща, а вечерната е релаксираща...
Не успявам да се настроя на вълните на ежедневието. С надежда, че до края на септември и това ще се случи, продължавам с хаотичните си дни.
В нощта на пълнолуние май е повече от нормално подобни хаотични мисли и настроения да ме навестяват. 
Емиии... така е когато мойта муза е тук ;)

.

енергия за лято

Енергия... Да, това е състоянието ми в изминалия месец.
Имам си "бягството", имам си енергия в изобилие, имам си и делата.
Случват ми се дни, в които вечер не мога изброя всичко, което съм свършила през деня. Това съвсем не е лошо, удовлетворението е неописуемо.
Градина, къща, слънце, плодове, зеленчуци - изобилие от работа ;) Преди седмица успях дори да легна на хамака... за петнадесетина минути. Преди ден ми се случи за около цяяял половин час ;) Е, беше се посмрачило, че даже и мръкнало, а вечерния хлад беше в повече и се наложи да си намеря стоплящи завивки. Но пък си заслужаваше усещането за покой и блаженство след дните ми изпълнение с действие. 
То, действието си е ежедневие. Имам дни на "градска почивка", в които посвършвам и другите задачи, а после отново дните са  градина, слънце, плодове, зеленчуци... Определено ми харесва това ежедневие. Задачите в една селска къща са разнообразни, нетърпящи отлагане и изискващи своето си време.
С особено удовлетворение откривам у себе си една способност - да съм организатор и то какъв... ;) Истината е, че и до сега съм си мислила, че се справям в организирането на това и онова, но тия дни с увереност мога да се похваля - успявам и то доста добре. Под мое ръководство и контрол всичко е по-лесно, резултатно и най-вече спокойно. :) :) :) Пък съм си и скромничка ;)...
Исках мнооого още да подраскам тук, ама... толкова.
Спорен ден!

.

мечта за бягство

В резултат на юнските жеги, с добавка на юлските, храстите на баира срещу прозореца ми изглеждат като през септември. Жълтокодовият северозападен хладен вятър при всеки порив донася песен на есенни листа. И странно силен аромат на есенни дни...
Успява да ми навее и такива настроения...
Не искам. Не ги искам сенните минорни настроения. Искам си лятото. Искам слънце и топлина. Съобразявайки се с предупреждението: "внимавай какво си пожелаваш", правя важното уточнение - топлина не значи адска жега ;)
Сега по същество. Не, че до сега не беше :)
Лятото ми е необичайно. Сякаш всички се сетили сега да работят. Що спаха цяла година? Аз, нали съм си отговорна, ще си свърша моята работа, но и ще си намеря време за моето лято.
Скоро се замислих, че "моето" лято от години не означава "море". До тогава не можех да си представя лято без море. Е, явно можело. Мисля, че не ми липсва. 
В момента моето лято има едно желание - тишина и градина в полите на планината. Сигурно с децата ще измислим и други дестинации за някой и друг ден, но основното е - градината. За съжаление все още имам само двата официално почивни дни за зареждане на батериите. Но все по-често усещам, че имам нужда от повече.
Обещавам си - скоро ще е! При първа възможност изчезвам :)
Сред градината, тишината, цветята, зеленчуците, плодовете, билките, птиците /имаме си домашни косчета/, катеричката /намерила лешника и май няма да остави за нас, както го е подхванала/, щурците, комарите, мухите /май прекалено стана/, слънцето и сенките се чувствам истинска, цяла, спокойна, доволна... С по-малко думи -Аз съм си!
Градът ме натоварва. То не е и кой знае колко голям град. Не мога, а и не искам да си представя ако е по-голям. Искам си бягството. Лятното. И вече е време. Скоро...
Сега ще слушам вечерната песен на градските жаби. И на вятъра белязан с жълт код и есенен привкус...
А в ранно утро птиците изнасят дооста приятен концерт за началото на деня. 
До утрото...

.

за билки

Време е за билкобер... 
Е, той отдавна започна, защото билки не се берат само на Еньовден, а тогава когато им е времето.
Вчера си набрахме еньовче, жълт кантарион, камшик. Намерих си върбинка и бял равнец. Синята жлъчка все още не е нацъфтяла, та ще почака поне седмица.
Липата е изсъхнала, лавандулата и тя. Прибрала съм си петопръстник, цвят свирчовина, джоджен, мента, маточина, живовляк, салвия. Събрах си розови листа. Мисля, че ще са и ефектна добавка към всяка комбинация от билка.
Сигурно не се сещам за всичко прибрано. Тепърва ще събирам и още. В градината скоро ще нацъфти лофант. Ментата отново ще може да се бере. Видях пресни стръкчета маточина. Риганът е пред цъфтеж. Миналата седмица от градинския ми кантарион си залях с олио в бъркан и сега стои на слънце. Скоро невен ще огрее в градината и ще дойде време за мехлем.
Харесват ми тези занимания. Носят ми релакс. И със сигурност голяма полза. Поне знам от какво си правя запарки. Е, не е възможно всичко, което ми потрябва да си събера сама, но поне това, което мога...
Миналата година видях семена от ехинацея. Разбира се, че си купих ;) Оцеляха две стръкчета. И започна да цъфти. Наистина е изключително красиво. 
Жълтата комунига е започнала да цъфти. Мисля да си събера от нея другата седмица. Ще стане идеална възглавничка за лека нощ. В комбинация със хмел, четох, че било вълшебно :) Ще се пробва ;)
Харесва ми да експериментирам. Но винаги има една граница, която не бива да се прекрачва, когато в нещо не съм сигурна. Каквото и да си говорим, тук става дума за здравето ни. Но когато в нещо съм сигурна, а тази сигурност не е от една прочетена статия, се чувствам в стихията си.
Стихия... ;) нали?

.

на прага на...

Жена да си... на прага на... 50...
Да, петдесет... Започнах ги...
За тази възраст чета отпреди 20 години и все ми изглеждаше тооолкова далееече... Далече, далече... колко да е далече... ей ги, на'...
Все си мислех, че на мен няма да се случи. Или поне няма да ми се случат разните гадости. 
До вчера... Когато невролог ми каза, че причините за главоболието ми са побъркани хормони. Така де... таман туй си е, както и да се каже...
И изведнъж, всичко дето бях чела, че може да ми помогне го забравих. И сега се чувствам като чиста тетрадка... Тетрадка, в която аз трябва да си пиша новите правила.
Жена да си... Неизбежно е...Противоречиво ми е...
Не се оплаквам! Не се вайкам! Просто се събирам. И подреждам. Така трябва.
Това е... Жена да си...

.

"веге" ФБ

Днес напуснах всички групи в "социалната" мрежа ФБ, които съдържат в името си "веге-".
Написах с кавички думата социална, защото все повече се чудя кое й е социалното, особено след някои публикации и коментарите след тях. Членувах си в една група, КУЛИНАРНА група, за вегетарианска и веганска храна. Идеи интересни намирах, беше ми и интересно, и полезно.
Ама в повече ми дойде поредния напън на няколко индивида, които много държаха да окажат "помощ" на инакомислещите. Имаше и няколко здравомислещи, но... глас в пустиня. И то само защото бе изразено мнение, че една публикация не е уместна за кулинарна група...
Аз на никого не казвам какво да яде, какво да мисли, затова очаквам същото и отсреща. На никого не налагам своите пристрастия, истини и заблуди. Да, мога да си ги споделям тук, защото това си е МОЕ място. Мога да си ги споделям и с когото аз преценя, но някой си, без да знае каква съм, що съм, да ми дава квалификации... 
Не разбрах вегетарианската кухня само за самонабедили се вегетарианци ли е :) Не успях да приема обвиненията, че невегетарианците са лоши и агресивни, след като видях и усетих толкова агресия от "правилните".
Не, не съм ядосана. Чувствам се оцапана след разговор, в който се включих.
Никога не съм била "заклет месоядец". От няколко години храната ми е предимно вегетарианска. Това си е мой избор. Не го налагам на никого. На сина си готвя и месо. Както и за други в къщи. Двете ми дъщери са по-стриктни вегетарианки от мен. Едната поглежда към веганството. Тя знае, че приемам избора й, но и знае, че това ме притеснява, защото не съм сигурна, че е възможно с днешния начин на живот да се набавя необходимото ни. А и информацията все още е малко и не винаги е читава.
Пак да си кажа - не съм ядосана... Добре, де... ядосах се. Ама вече ми мина. Толкова отдавна не бях изпитвала това чувство. Беше ми добре без него. Сега пак съм си в равновесие и съм си добре.
Днес поспах, защото мога да си го позволя. Все пак и това си е МОЙ избор. Сега си слушам музика и смятам да си поработя, защото си имам работа, имам си и вдъхновение, че и мотивация :)
Не искам да слагам нищо цветно, защото не е в моя стил тази публикация, ама все пак си е моя :)
Обещавам си, че скоро ще се върна тук с друго вдъхновение.

.

пак неделя

Пак е неделя. 
Дъждовна е.
Пролетта сега дъждовна е.
В края на миналата седмица можех да отчета много свършена работа, много умора, и много удовлетворение, което гони спомена за всяка умора.
В края на тази седмица отчитам дъжд и...  нищо свършено. Не се броят набраните зелении...
Чувствам се късметлийка, че има къде да избягам, дори и за няколко часа. Няколко часа по-близо до земята... Там усещам... корените си... И намирам сили в себе си, за да продължавам напред в дните и делата си.
Дъждовно е...

.

неделни настроения

Настроения, едни такива пролетни, днес са с мен.
Прекрасен ден, слънчев, чист, свеж. Ден завършващ с удовлетворение. Харесвам дните си такива.
На ранина избягах от суетата на града. / То един град, ама айде... ;) / Хладно, сиво утро. След час, на друго място, слънцето изгря и всичко друго стана. Задачите раздадох, на фотограф се правих. Промените, случили се в седмицата, отчитах и документирах. ;)
За началото на този селскостопански сезон нямам големи заслуги. Най-голям принос имам в доставяне на семената ;). И най-вече с такива, които не са ми поръчани и не са обсъждане на съвета :) Ама, то... вече са ми свикнали :)  Нямам заслуги, защото "Господ бил гражданин" и като наближи събота и неделя, времето реши да валне, да разкаля и... Хубаво е, че има ентусиасти, на които все се карам, че всичката я вършат. Те се оправдават, че не се преуморяват, че по малко я вършат, ама... За сеитба днес нямаше, но имаше други задачи. Събрахме изрязани клони от овощната градина. Започнахме да чистим ягодите с мамина отмяна :) Друго си е като има кой да изнася кофите с листата, да почиства наравно с мен и да си бърборим :) Е, те ягоди много, пък и за обяд стана време, та си оставихме и за следващите дни. След обяда пак поработихме. А трябваше и багаж да си приготвим - пресен спанак от парника. Пак от там е пресният лук, марулята. Пресният чесън намерихме саморасляк в градината. Прясна коприва из храсталаците набрах. Поръчах да се извади пащърнак и гулия. Даже ми ги и измиха :)
Докато из храстите се врях за парливата коприва, видях, че килими сини са теменужките разтлали. И облаци от ухание сладко край тях се носи....
Сетих се... Репички аз посях в парника собственоръчно преди две седмици и вече те растат... Мой принос към земеделието във февруари е и малко плевене в парника.
Лук, чесън, моркови, магданоз и пащърнак в лехите прави скоро ще се подредят. Грах, картофи и те в градината са вече. Разсад за краставици и домати има. За целина и зеле също. Босилек, кейл и куп подправки също :)
Голяма изненада днес видях - магнолията цветните си пъпки е разпукнала. До няколко дена ще е прелестна с облак цветен.
Нарцисите се разцъфваха пред погледа ми. Лалетата, зюмбюли - скоро ще са в стихията си. Игличините - цветни острови в градината са. Като ще е ден на изненади - джанките до ден - два ще побелеят...
Дааа... Това е. Пролетта е тук и не се съобразява, че още февруари е. Не се оплаквам, харесва ми. 
Един прекрасен пролетен ден. Ден, който отива към края си и ме изпълва с удовлетворение. И много енергия си имам. Енергия, не само на физическо ниво, а и енергия за душата ми. 
Един пълен ден!

Лека нощ!

.

делнично

Делник е, цял понеделник, даже.
Работният ми ден започна след единадесет часа. Защото може. Мога да си го позволя.
Вече е деветнадесет, а работният ми ден продължава. Защото може. Мога да си го позволя. 
Харесва ми да следвам музата си. За какво ли не. 
Радвам се на възможността да си позволявам това. Може би не е позволение, а е по-скоро избор. Избор, за който професията ми ми дава възможност. Избор, при който мога да си стоя в къщи и да се радвам на домашния уют и в същото време да си работя.
Днес особено е усещането за уют. Бялото снежно изобилие, което се вижда през прозореца и удобството на двадесет и първи век - с едно копче да се топлиш. И неизбежната ми кана с топъл чай, събрал летни ухания. И изборът ми да се потопя в работа. 
Отчитам си успешен и ползотворен ден. Напоследък рядко ми се случваше, но е време да се промени. Естествено е да няма муза, когато трябва да се занимавам с някакви дреболии. То не, че сега има кой знае какво, но ми се иска да отхвърля всичко, което се е насъбрало, макар да не е много това, което зависи само от мен. Ама... колкото... То и времето навън не предполага други занимания или поне не за дълго. Така или иначе времето в къщи е добре да запълвам и с работа.
Освен това сега имам възможност да се наслаждавам на най-хубавите си чайчета, билките за които съм си събирала сама. Усещам топлината на лятото... като няма друга...
Така де, опитвам се да извличам най-полезното за себе си от създадената ситуация. Не винаги това, което се случва е под моя контрол. Не всичко може да е мой избор. Опитвам се да си повтарям, че не е здравословно за мен да се опитвам на всяка цена да получа това, което искам. Би трябвало да приемам нещата, които не зависят от мен по-... философски. Не винаги ми се получава, но сигурна съм, че и това се учи. Или пък е добре да мисля така, пак поради същата здравословност...
Все още задържам музата си за работа. Ще я използвам максимално днес. 
Още един чай няма да ми се отрази зле. И по-горещ ще е...

.

25 !

Преди двадесет и пет години...
Прегърнах първородна дъщеря! Щастието се усмихна и майка станах аз за първи път!
За първи път почувствах, че животът има смисъл друг. Смисъл по-голям и ценен. Това е нов живот! 
Дали успях да бъда добра майка? Надявам се. Защото дъщеря ми е прекрасна млада жена! Защото има най-добрите сестра и брат!
Обичам ви!
Честит рожден ден, мое момиче!
Бъди здрава и щастлива! 

.

топло ми е

Отдавна не съм плела... Толкова отдавна, че бях забравила особеното усещане за жена и женственост.
Спомням си, баба ми заплиташе 4-5 реда с иглите за плетене и аз обикалях из къщата плетейки... Не съм можела да правя нищо, но съм се правела, че плета "фланела на..." :) на всички :)
Все още не ходех на училище, когато вече плетях истински. Баба ми показваше и аз се учех. Е, не съм изплела нищо тогава, но това са спомени, които сега ме стоплят.
В училище /не помня в кой клас/ имахме трудово обучение и имахме задача да се научим да плетем. Тогава си оплетох шал. Все още е из къщи. Децата ми, когато бяха малки го ползваха. Тогава се чувствах горда, че знам как се плете. Бях една от малкото в класа с тези умения. А това на тази възраст значеше много за мен. 
Отрасла съм край баба и дядо. Като повечето от моето поколение, чиито родители бяха работещи по 8 часа. Научила съм много за домакинската и градинската работи. Помагала съм и то съвсем осъзнато и резултатно. Тогава е било естествено да виждам баба, докато си почива, да плете. Беше нормално жените от махалата да излязат на пейката и всяка да си носи някакво ръкоделие докато си приказват и почиват в края на деня, преди вечерните задължения в дома да ги призоват. Това е пример как личният пример възпитава. Не думите, на които сме много добри, а делата...
Когато децата ми бяха бебета и малки деца имах желание и вдъхновение да плета и плетох доста неща. Чувствах се истинска жена с плетивото и с дечурлигата край мен. За някой може да е смешно, но за мен е много ценно. 
Сега си плета и усещането за женственост, което винаги съм си имала, е толкова силно и приятно...
Топло ми е...

.

зимата е тук

Сериозен сняг. Първият за тази зима. Първият за януари.
Имам нужда от топлина и си стоя в къщи. Топло ми е с чаша чай. Топло ми е със занимания домашни. Все още ми е едно лежерно и безработно настроение.
Не обичам да ми е студено, но обичам здравия студ и по-големия сняг. 
Бялото е чисто. Ново. Много лесно се мечтае на сняг ;)
Утре ще опека тиква...
А мечтите ми ще бъдат... бели...

.