Спомням си, баба ми заплиташе 4-5 реда с иглите за плетене и аз обикалях из къщата плетейки... Не съм можела да правя нищо, но съм се правела, че плета "фланела на..." :) на всички :)
Все още не ходех на училище, когато вече плетях истински. Баба ми показваше и аз се учех. Е, не съм изплела нищо тогава, но това са спомени, които сега ме стоплят.
В училище /не помня в кой клас/ имахме трудово обучение и имахме задача да се научим да плетем. Тогава си оплетох шал. Все още е из къщи. Децата ми, когато бяха малки го ползваха. Тогава се чувствах горда, че знам как се плете. Бях една от малкото в класа с тези умения. А това на тази възраст значеше много за мен.
Отрасла съм край баба и дядо. Като повечето от моето поколение, чиито родители бяха работещи по 8 часа. Научила съм много за домакинската и градинската работи. Помагала съм и то съвсем осъзнато и резултатно. Тогава е било естествено да виждам баба, докато си почива, да плете. Беше нормално жените от махалата да излязат на пейката и всяка да си носи някакво ръкоделие докато си приказват и почиват в края на деня, преди вечерните задължения в дома да ги призоват. Това е пример как личният пример възпитава. Не думите, на които сме много добри, а делата...
Когато децата ми бяха бебета и малки деца имах желание и вдъхновение да плета и плетох доста неща. Чувствах се истинска жена с плетивото и с дечурлигата край мен. За някой може да е смешно, но за мен е много ценно.
Сега си плета и усещането за женственост, което винаги съм си имала, е толкова силно и приятно...
Топло ми е...
.
Няма коментари:
Публикуване на коментар