вторник, 2 октомври 2018 г.

магична йога - с Орела на разходка

Медитацията - балансиране на чакрите...

Огнените кълба, които пулсират и се въртят в центровете са бели...
Когато минахме над коронната осъзнах, че не са просто бели кълба, а това е моето съзвездие във Всичкото. И то имаше форма на дъга...

Йога - нидра... - Орелът...

Преди няколко дни гледах кадри от Мачу Пикчу и бях /за кой ли път/ впечатлена от мащаба и природата - острите върхове на съседните хълмове.
Днес бях на такъв склон, край мен такива остри върхове, но не болезнено остри, а по-скоро красиви и правилни, зелени, спокойни... 

Орелът дойде от дясно и после пак на дясно си отиде... Започна да прави кръгове пред мен, не само кръгове, а и различни фигури. Знаех, че това е Танц на Радостта, че сме заедно. Това бе неговото приветствие. Усещах най-чиста радост и спокойствие... 
Орелът ме поведе над планините, те са зелени и все такива островърхи. Изведнъж под нас е Мачу Пикчу. Виждам още по-ясно мащаба на строителството, величието на природата... И едно усещане за безвъзвратно минало, макар и впечатляващо. 
С орела минаваме леко на ляво и посоката е лека дъга. /като онази дъга от медитацията.../  Вече знаех, че ще минем над седем такива хълма с плато и Мачу Пикчу е първият от тях, съответстващ на корена... Но някак и знаех, че това плато не е естествено, а се е получило вследствие на строителството на града... 
Когато видях следващите плата, те бяха покрити със зелени гори. И никаква следа от неприродна дейност. Виждахме ги /с Орела/ всичките, точно разположени в дъгата. Пожелах да видя по-близо един от тях. Спуснахме се към Сърдечния. Изведнъж се оказахме в огромен каменен град. Дърветата, които виждахме от горе, бяха зелени облаци, които имаха за цел да пазят града. Но те не пречеха на слънчевата светлина да огрява величествения град. Изненадата ми бе, че освен пирамидалните, правилни форми, пресечените пирамиди имаше сгради с кръгли куполи. Попитах и разбрах, че във всеки следващ град, те са все повече. Колкото е по-висш, извисен, те са повече. Куполът е символ на висшето, на божественото... След това отново полетяхме над градовете и... се прибрахме. 
Орелът изпълни Танц на Обещанието, че скоро ще сме пак заедно... Полетя на дясно, откъдето дойде и си отиде...   

Усещам хармония и мир в себе си...
Усмихвам се...

.

понеделник, 13 август 2018 г.

безлунна нощ

Август е навън. Нощта безлунна...
И без причина аз пак съм будна...
Край реката вятърът е подивял,
а люляците пеят с есенни листа...
И колкото и да е жежко лято в дните,
нощите с прохлада се тешат...
Нощите са за мечтателите смели
и за звездобройци безразсъдни...
Звезда си търся в нощното небе,
мечтата своя да й поверя с надежда,
да я изпълни, щом тръгне тя да пада...
Но не е ли по-добре ръкави да запрятам
да я изпълня както само аз умея,
с моето сърце да си я сътворя...


.

падащи звезди

Звездите падащи, някои казват, са красиви... 
Аз пък мисля, че са тъжни и самотни...
Сред безброя техен из безкрайното небе...

.

събота, 2 юни 2018 г.

маргаритен юни

снимката е тук...
Юни е тук!
Моят месец!
За мен юни е полски маргарити в букет ливаден. Юни е и рози.
Но днес е маргарити бели!
Снимката ме намери във ФБ. И не е случайно. 

Усмихна ме. Омиротвори духа ми, започнал леко да нервее от работния ми ден в съботно време. Повика блогуващата ми муза и аз съм тук. А тя, музата, явно е имала нужда от подобна магия, за да се събуди.
Юни е месецът мой! На границата между пролет цветна и лято жарко. Юни има всичко. Зелен и цветен. Слънчев и дъждовен. Юни е цвят, но е и плод. Юни е средата на годината. Средата на живота...
Юни си е Юни...
Месецът мой е!
Сега спокойна, цветно-маргаритена, продължавам с работната си муза. 


.

събота, 12 май 2018 г.

идва момент

Много моменти идват и отминават. Повечето ги пропускаме. Не ги усещаме, не ги оценяваме. Отчитаме отминалото време, но не помним, не сме разбрали какво ни е донесло времето. А то винаги ни носи. Носи ни точно това, от което имаме нужда, за да израстваме. И не става дума за растежа на ръст, а за онзи растеж, на душата. Растеж, който не се измерва с познатите мерни единици. Душата има свои мерки и измерения. За нея няма правила и норми. Всичко е норма, всичко е правило. И правилно...
Когато все по-често усещаме, разбираме и оценяваме моментите, без съмнение това означава, че сме на точното място, в точното време. Това е от онези признаци, които душата ни дава, че вървим напред, напред към същността си.
Същността е заключена зад девет врати с девет ключалки... Приказка... Не, не е приказка... Но... да, приказка е, но всяка приказка си има истина, на която е стъпила.
Има моменти, когато разбирането, че нищо не е това, което е, е толкова силно и натрапчиво, че не може да се отмине. Не може да се махне с ръка, все едно нищо не е станало. Тогава съзнание и подсъзнание си подават ръка и... мислите, които нахлуват са необичайно силни, ясни, разтърсващи и в същото време, спокойни и носещи сигурност.
В такива моменти няма усещане за време и място. Всичко е тук, сега. Всичко е у дома...
Има едно състояние - медитация, което не разбираш до момента, в който не го усетиш. След това всичко, ама наистина всичко, е толкова ясно, топло, радостно. А когато усетиш за пръв път медитативното състояние без да си се подготвил е някак стряскащо, но със всеки следващ път го приемаш за дар. Дар, който заслужаваш...
Идва момент, в който много малко трябва, за да се пренесеш в магичния свят на медитативното. Една песен, един глас, едно цвете, повей на вятър, ромон на река, песен на птиче, една картина, една мисъл... Всяко едно е част от всичкото, от цялото, от същността...И това не плаши, това помага да продължиш в другото време, което има мерки...
Идва момент...


.

вторник, 8 май 2018 г.

май е тук

Май е тук...
Наследил зеленото си от април. Добавил бели цветове на бъз, омайните ухания на акации...
Лекият ветрец по поречието на реката прави сутрините свежи, зарежда ги с енергия за новия ден. Птиците са в надпревара да открият своя дружка с любовните си песни.  
Слънцето с усмивка се разхожда по най-синьото небе и закачливо се закрива с бързи облачета бели. А те картини най-вълшебни сътворяват и оживяват на синьото платно. Магията на пролетно небе оставя спомени в душите нежни.
Вечерите, запазили от майската си топлина,  притихват огласяни от жабешкия хор и от подранилите щурчета.
Май е тук.
Тук е със своята омая, магия и вълшебства. За всеки, който си позволи да ги приеме...


.

събота, 24 март 2018 г.

разходка между зимата и пролетта

След малко трудно ставане в съботната сутрин се запитах: от къде да я започна?
Навън е бяло, доста наваляло през нощта.  Все още завихрящо снежинки в утрото съвсем неранно. Обувките ми най-зимни са прибрани. По-точно - невадени за тоз сезон, че то зима нямаше в обичайното й време. Реших, че ще изляза с каквото и да е. Ще се обуя топло, а после ще се преобувам. Облякох се и с шал се забрадих, за да се пазя от танцуващи снежинки. Телефинът, ключовете и фотоапарат са в джоба вече. Време е...
Навън е свеж студът. Снежинки се полепват по лицето и усмихват ме. Вървя по път познат, но днес е нов и неповторим. Бялото е господар в този утринен час. Радвам се, че излязох, че надвих едно гласче, което мързела ми хвалеше в просъница.
Сняг вали, а птичките са неуморни, с песен те примамват пролетта. Изпод храстици, затрупани от снежна пелена косчета излизат. Врабчовци се суетят от клон на клонче и снежните покрития на земята се стоварват.
Под бялото покритие на закъсняла зима цветни изненади се показват. Дрянът нацъфтял и жълти облачета са цветчетата му сред бялата безкрайност. Джанки бели сливат се със снежната премяна, но розовите венчелистчета и тичинките им червени издават омайна красота. Храстче край пътеката е нацъфтяло и цветчетата му са камбанки жълти, с които явно е - пролетта привличат. Храстите, които са се накиприли в премяната зелена преди снежната вихрушка не са малко. Тези, които са позакъснели, имат пъпки, чакащи само слънчев лъч, за да се разкрият.
Край покрития с бяла пелена жасмин ухание на пролет, на нещо сладко ме усмихва. А слънцето сякаш се опитва да пробие, за ми покаже кой ще бъде днешен господар.
И няма думи, с които да се опише тази красота. Може би да е природна аномалия, а може и да е съвсем нормално. На природата кусури не бива да се търсят. Тя отплаща се или пък се извинява с прелестната красота на съботното утро.
Утро, което съм щастлива, че не пропуснах. Утро, в което радостно ми беше да си правя сам сама пъртина сред храсти и дървета, които само в този миг са точно тъй красиви и неповторими. Исках да запея, тъй ми беше леко. Мойта песен бе излишна. Беше невероятна симбиоза от бяла тишина и пъстра птича пролетна глъчка. Природата е съвършена... Спирах се и всяка моя клетка усещаше съвършенството.
Час разходка между зима и пролет, която никога няма да се случи същата.
Неповторима и вълшебна омая от една разходка... но каква разходка само...
Думите не стигат, за да опиша емоцията от утрото вълшебно.  Фотоапаратът е безсилен да я запечата омаята на мига. Но в мен остава усещане за съвършенството, което тази сутрин докосна душата ми несъвършена...


.

неделя, 11 март 2018 г.

пролетни дни

Най-сетне истински пролетни дни. Дни, в които единението със земята ми донесе мир и удовлетворение в душата. 
Малък Сечко най-сетне доведе зимата, която няколко месеца все се канеше и все не беше истинска. Имаше и сняг в прилични зимни количества и сантиметри. Имаше и минуси като за истинска зима. А най-хубавото е, че баба Марта не се чуди много и доста бързичко стопи снежната пелена. Слънцето, съвсем несрамежливо, стопли баирите. Птиците отпуснаха гласове с най-омайните си любовни песни. Всяка тревичка бърза да надникне над есенната шума. Всяко пролетно цветче сияйно се усмихва на слънцето и привлича пчелички.
Така е... Пролетта настъпва по поляни, гори и реки. Пролетта нахлува с копнеж събуден в човешките души. И желания за създаване.

Събуждащата се пролет дава енергия и на физическо ниво и всяка градинска работа увлича и умората забравя. Два прекрасни дни до земята, в които да засявам, ми донесоха неописуемо удовлетворение. В градината има необходими и неотложни работи. Независещи от настроения човешки. В градината се работи когато времето даде. А времето бе твърде благосклонно и нашата градина е уредена. Всичко, което трябваше е вече засято. Започнахме с три вида лук и чесън. Продължихме с два сорта грах. А те са два, защото трябва да се мисли и за прибирането. Все пак на два пъти ще е по-добре. Няма да си стресирам помощниците с много работа :)
Последва засяване на моркови, магданоз и пащърнак. Тук се полага малка обедна почивка. 

По икиндия е време за засяване на картофите. Не мога да се нарадвам на  отлично рътените картофи за семе. Мое дело са, признавам си съвсем нескромно ;) Тази година освен изпитаните три сорта съм си харесала и два за проба. До залез работата е приключена. И всички са уморени. И доволни.
На следващия ден идеите са много, реализациите са по-малко, но пък всички си имаме бонус - мускулна треска ;) Макар и с по-малко реализирани идеи, удовлетворението е пълно. Останалите планувани идеи не са неотложни, могат да се свършат и следващата седмица, няма да е късно. Хубаво е когато имам повече идеи, това е нещо като програма максимум. А програмата минимум още вчера бе преизпълнена.
Обобщението - прекрасни дни!
И дълбока благодарност за всички, с които свършихме голямата работа!

Само съжалявам, че не успях да документирам с фотоапарата повече от интересните мигове, които имаше в тия дни. Някой друг път ще наваксам :)
Утре започва нова седмица, която ще бъде със съвсем други занимания. Но аз си имам енергия за всичките, че и за повече. Енергия, получена от земята...
А сега ми е време... Сънчо ме очаква.


.

събота, 17 февруари 2018 г.

слънчева събота

Слънчева събота...
Ден за градината... 

В мен се събуди градинарския ми дух. Усещането за близост със земята е толкова силно и зареждащо. Исках да сея, но времето не позволи. Още е много кално в градината. Но пък работа по двора има бол.
Едно захващах, с друго продължавах. С план един започнах, а с друг завърших. За всички работа намира се. Февруарският ден се оказа твърде кратък за всичките ми желания. И все пак доста работа се свърши. Отдавна не съм усещала такова доволство от свършеното.
Да виждам, да усещам как природата се буди, това е най-силно само там, където са ми корените. Там, където да докосвам земята, тревата, да чувам птиците в клоните, да виждам облаците в синия безкрай, да усещам лъчите на слънцето... Там, където усещам и знам, че съм Аз - завършена и съвършена...
Пълен ден. Смислен ден. Доволен ден...

Изморена съм. Но усещането е незаменимо и нищо друго не може да ми даде това усещане от единението със земята, с природата. Едно усещане за смисленост, за удовлетвореност.



.

понеделник, 12 февруари 2018 г.

пролетно ми е

Пролетно ми е.. от декември...
А все не идва пролет...
Знае тя, че е неприлично рано.
А аз се изморих от настроения променливи. Ту слънце, ту пък студ, ту облаци или мъгли. Всеки слънчев лъч в мене се усмихва. И всеки облак сив усмивката ми скрива надълбоко.
Днес съм подредена, утре в хаос цяла се превръщам. И после пак, и пак... То бива с женско непостоянство да се оправдавам, но не минава вече... Искам пролет, искам зима - не ми се хич наглася. То и аз обърках се какво да искам.
Чета си туй-онуй и онзи ден прочетох, че в Сахара втори път валяло сняг за тази зима. Мисля, мисля... ми то и аз сняг видях два пъти. Ехааа, значи съм в Сахара. И като се размечтах за цъфнали пустини, за дюни пясъчни, безкрайни, за кервани със камили и за бедуини страшни...
Толкоз отклонение ми стига. Да се връщам в деня си обикновен. Да довърша нещо, друго да започна. Музика ще слушам и в други светове ще си летя с въображението дето ми е дар, докато ежедневието ми отчита свършени задачи.
А пролетта... Е, тя ще дойде когато е готова...


.