в миналото

Днес отидох на място, където преди повече от двадесет и пет години съм ходила всяка вечер. Години наред... С желание...

Място, което можеше да се определи само с думите райски кът.

Сега е пусто. Запустели са и съседните имоти. Все едно никога не е имало хора. 

Лозята и овощните градини, създавани с толкова труд и желание са непроходими гъсталаци. Дънерите на лозите и призрачно извисяващите се изсъхнали клони на големите дървета показват, че все пак тук е имало живот различен от сега.

Стана ми тъжно... Времето безвъзвратно отминало с младостта на едно поколение... Времето на моето детство.

Спомените ме усмихваха и натъжаваха. Откъснах си клонки от цъфналия жасмин, който все още се бори с нашествието на другите храсталаци. Уханието му и сега ме прави тъжна... а обичам този неповторим аромат...

Не съм сигурна дали ще отида някога пак. Не направих снимки. Искам спомените ми да бъдат онези, отпреди двадесет и пет лета. Та това е четвърт век...

Снимах треви и полски цветя. Снимах пеперуди и буболечки. 

Природата... 

Току що се сетих за нещо, което прочетох тази вечер - "Този свят не ти дава нищо, което не може да си вземе обратно..."

Не ми се говори повече...

Тъгата в мен е повече отколкото ми се иска. 

  
.