Август е навън. Нощта безлунна...
И без причина аз пак съм будна...
Край реката вятърът е подивял,
а люляците пеят с есенни листа...
И колкото и да е жежко лято в дните,
нощите с прохлада се тешат...
Нощите са за мечтателите смели
и за звездобройци безразсъдни...
Звезда си търся в нощното небе, мечтата своя да й поверя с надежда,
да я изпълни, щом тръгне тя да пада...
Но не е ли по-добре ръкави да запрятам
да я изпълня както само аз умея,
с моето сърце да си я сътворя...
Юни е тук! Моят месец! За мен юни е полски маргарити в букет ливаден. Юни е и рози. Но днес е маргарити бели! Снимката ме намери във ФБ. И не е случайно. Усмихна ме. Омиротвори духа ми, започнал леко да нервее от работния ми ден в съботно време. Повика блогуващата ми муза и аз съм тук. А тя, музата, явно е имала нужда от подобна магия, за да се събуди. Юни е месецът мой! На границата между пролет цветна и лято жарко. Юни има всичко. Зелен и цветен. Слънчев и дъждовен. Юни е цвят, но е и плод. Юни е средата на годината. Средата на живота... Юни си е Юни... Месецът мой е! Сега спокойна, цветно-маргаритена, продължавам с работната си муза.
Сега разбрах... Да, точно сега... Часът е 23:53. Слушам Валерий Леонтиев и разбрах. Разбрах го с онова Знание, което е в мен. Което винаги си е било там, но аз не съм го знаела, не съм го осъзнавала, не съм го предполагала. Сега вече знам защо го слушам толкова често. Знам защо с него успявам да свърша толкова много работа по проектите си. Знам защо имам нужда да го слушам. С него се пренасям в друг свят. Свят, в който се прибирам в себе си, не се разпилявам. С него се получава онова състояние на оттегляне на сетивата от суетата на деня. Настъпва онова време за мен, в което се събужда моята Муза, която ме връща към същността ми. Същност, която си харесвам, която иска по-дълго проявление от моментни проблясъци. Музата ми, всъщност, е проявление на най-съкровената ми същност и желанието й за творене. Творене на добро, на светло, на топло. Творене днес, от вчера, за утре... Вчера, днес, утре, тук, там... Понятия за време и пространство. Понятия за ред, но редът е Хаос. В Хаосът е Знанието, Моженето, Искането, Правенето. Искам, знам, мога, правя... Тази песен е може би първата, с която преоткрих Леонтиев. Имало е дни, а и нощи, преди време, когато я слушах нон стоп. Написах преоткрих и точно това е. Имам спомен, много ясен и ярък, че някога, много някога, по радиото /то друго нямаше/ го слушах и с неуверен почерк и печатни букви си записвах имената на изпълнителите. Да... някога... Музика и глас... Магия... Е, сега знам... Не е случайно! Сега... Продължавам да го слушам и да работя след отклонението, което Музата ми сътвори. .
Моята тишина днес е в музика... Днес ми е цветно... Беше ми шарено, а после лилаво. Усещането за лилаво се засилва с топъл чай от салвия. После и лофант. И той лилав е. Сега ми е тихо. С музика... Нека продължи до безкрайност... Ред на моето лилаво е да бъде лавандула. С всичките й проявления. А тишината в мен ще бъде музика вълшебна. Днес освен вълшебство тя е и... магия. Такъв ми е денят... магия!
И днес не се размина. Лятната буря връхлетя от север. Вятър, дъжд... Какъв ти дъжд? Порой е името му истинско. За двадесет минути - повече от двадесет литра на метър квадратен... Така, за двадесет и четири часа, общия валеж се закръгли на петдесет литра на квадратен метър... Системата за капково напояване се оказва излишен труд. За сега... С тия всекидневни дъждове и билките не мога да си прибера. Хем са изсушени, хем ми се иска в сухо време да ги прибера в торбички. Но по-важното е, че съм си прибрала стръкчета целебни, стръкчета ароматни. Дали пък да не си направя чаша чай? Много добра идея ме споходи. ;) Освен да я последвам. Потърсих да сложа снимка от дъжда, но... Отказах се. С тази слънчева снимка /преди няколко дни/ предизвиквам слънцето да се покаже ;)
В края на седмиците си имам ден за зареждане. Понякога се случва и през седмицата, когато работата неотложна стане. Зареждам се с много, много зелено. Понякога денят е с повече облаци в небето, понякога е с щедри слънчеви лъчи. Разхождам се в тревата росна. Земята е напръхнала от напоителния дъжд. Тревите избуяли и усещането, че всичко дето може да цъфти е напъпило или разцъфтяло, витае навсякъде. Разхождам се и виждам, и усещам толкова много малки неща. А това изпълва емоциите ми и се питам защо не винаги ги виждам и усещам. Дните са подходящи и за полезни занимания, не само за разходки. Работа в градината има в изобилие. Не остава време да се чудиш и скучаеш. За сега в градината всичко е по календар насято, разсадено, прекопано. Все още няма надделяване на бурените, ама... дейността продължава с оптимизъм непоправим ;) Градината вече дава и своите плодове, различни от пролетни зелении. Време е за ягоди ароматни и много вкусни. Но всичко си иска своето. Доволна съм, че тази пролет успяваме по-често да се включваме в необходимите дейности. Освен това заряда, който ми носи удовлетворението е несравним.
Откакто се помня, а то е доста време вече, в края на седмицата съм на село. Като ученичка за това пренасяне в края на седмицата си мислех, че ми тежи. Докато не осъзнах, че е най-хубавото, което имам. Кога го осъзнах ли? Истината е, че не знам. Не се е случило за ден или месец. Преди повече от двадесет години направих избор и избрах да отглеждам колкото се може повече време децата си там. Сигурна съм, че не сгреших. Хубавото е, че професията ми позволява да работя в къщи. А и града е на 30 минути път. В края на всяка седмица, почти без изключения, се товарим на колата и сме там. Може да е за няколко часа или за повече, това време ми носи много ползи. Осъзнаването /както и по-горе споменах/ не е на момента. Но е факт. В последните дни на март се наложи да пътуваме до... столицата. Необходимост, но и много голямо натоварване за мен. Психическо. Имаше хубави моменти. Децата са там. Кой за по-малко, кой за повече... Прибрах се ужасно, ужасно изморена и изтощена. Някак си мина понеделника. Едва изчаках утрото на вторник и... хайде към балкана. За часове. Но тези часове ми донесоха точно това, от което имах най-голяма нужда. Зеленото, което за седмица се е удвоило и утроило. Белите облачета на цъфтящите череши и круши. Розовите - на прасковите. Напъпилия ябълков цвят и лалетата, навлизащи в стихията си. Великденчета, глухарчета и лайкучки са изтъкали най-цветните пролетни килими. Пчеличките забързани и непропускащи цветче, птиците невидими в клоните, но песента им огласяща пролетния ден. С ей такива емоции се изпълни същността ми в днешния ден. И се чувствам... щастлива. По един особен начин от равновесието, което се случва в мен. Ще опитам да си го запазя за следващите дни, до следващото ми зареждане.
"Приятелството е чувство, което рано или късно спохожда всеки човек. То може да бъде синьо, с красотата на морето и небето, зелено като горите и полето, жълто – светло и топло като слънцето, или пък червено като огън." Толкова чисто и искрено! Вече не знам колко пъти наминах при Джейн. За да го прочета пак... Чувствам се в бездумие обгърната... Всичко е толкова... толкова ясно и просто...
И така... От пълнолуние та на суперлуние. Ей такава редовност добре, че нямам в ежедневието си, че... лошо ми се пише. Днес Влади ме провокира и ето ме тук. Не за първи път се замислям за смисъла на блоговете. Още преди да разбера, че имало такова чудо като блогове е имало дискусии и твърдения, че май и пророчества, че блоговете са си изпяли песента. Добре де, ама аз не знам и на'... взех, че си направих блог, та и не един. /Ама туй е друга тема, дето наследниците все ме взимат на майтап./ Сега сериозно. Колкото може да съм сериозна тази вечер, настроена еуфорично по причина незнайна /или пък знайна ;)/. Може да е от жегата навън, а може и от луната с нейното суперство, а може и да е... всичко може да е ;) Един ден... попаднах на блог... След него на друг. И се зачетох. И ме увлече. След седмица се върнах пак. И в другия надникнах. Открих още блогове. И разбрах, че си заслужава да наминавам по-често. Беше ми интересно. И пак ми е. Блогът на Влади - "Нямам идея", бе един от първите, които започнах редовно да чета и който изчетох от начало. И продължавам. В един, по-следващ ден, се реших... искам и аз да си направя блог. А по-късно се роди и този. На различните места споделям различни теми от живота си, от вълненията си. Може би разхвърляна да съм и тук и там... Но то си е и до характер, нали? А аз съм си такава - разпиляна. Нетърпяща едно и също. Търсеща и... намираща, това от което си имам нужда. То си и личи по "честото" ми наминаване насам. Ами... какво да правя, като интересите ми се променят и разни музи ме притеглят в посоки най-различни. Знам си, че колкото и рядко да съм тук и да си драскам когато имам си импулс, това е място мое. Място, което аз си го подреждам по настроения и вкусове. Радвам се, когато някой дойде ми на гости. Добре дошли са всички мои гости, които добронамерени се отбиват тук. Аз пък наминавам тук, когато искам да ми е уютно сред мислите ми, сред въпросите и отговорите, които най-често раждат се докато пиша. Пиша... звучи ми някак високопарно. Нямам претенции, че сътворявам шедьоври за поколенията. Но пък са си мои, необходими ми писания. За края на блоговете... Ами... мисля, че няма край. Може би почивки ще има, промяна на интересите, но необходимостта винаги ще е жива. Онази особена необходимост, за която няма задължение, а има само удоволствие. За нея няма срок и график. Необходимост предизвикана от муза вдъхновена, или пък муза предизвикана. Предизвикана... като моята днес ;) Всъщност отдавна се замислям с мисли подобни. А днес е просто повод, за да седна тук и... да си подредя /поне малко/ мислите разхвърляни. А може би и кръглата Луна, приближила се безсрамно близко до Земята да ме провокира да се подредя не само в тези мисли... /за туй ще пиша друг път, ако муза пак ме навести/ Всъщност, едва ли е важна причината. Важен е факта, че... споделих си мислите и сега се усещам по-... подредена ;) Така... Луната е ей там, над баира и ме подканя да прегръщам Сънчо... Лека нощ! А блоговете... ще ги има ;) Както ги има и настроенията ни. Непредвидими и изненадващи понякога или... винаги ;)
Пролетни ухания и цветове създават настроения с усмивки. Усещането е, че с часове природата се събужда. Едва дочакала слънчевите лъчи нетърпеливо разлиства всеки лист и цвят, дълбоко пазени от зимни студове. Разсъблича сивотата и облича най-цветните премени с цветове на слънчева дъга. Омайващите сутрешни песни на птичките изпълват душата и даряват импулс за жизненост. Всичко е по-лесно, по-леко, по-красиво, по-топло, по-живо... И аз също... А зюмбюлите уханни, връщат едни спомени, когато съм била по-близо до земята и всеки цвят бе цяла вселена за мен. Един свят, разкриващ се пред мен, за да го опозная, за да се докосна до него. За да мога днес да се усмихна на спомена мил и да усетя онази невинност и чистота на мислите си детски... Усмихвам се... с настроения пролетни...
"... Тайната е в летенето..." Това е цитат от разговор във ФБ, който бе по един повод, но... понесе мислите ми в посоки различни. Край нас всичко е полет. Всичко в нас се случва с летене. Полетът е свобода. Свобода на духа. Духът освобождава телата от оковите земни... Летим при всяко вдъхновение. Вдъхновение, което обзема неочаквано мислите ни, което насочва делата ни. Вдъхновението ни безкрайно да е... ни се иска... Но нали безкраен полет е невъзможен? Крилата уморени почивка ще поискат. Да се приземим ще трябва... До следващия полет на душата... Мислите ми бързат и да ги догоня не успявам. Дали ако в полет понеса се, ще уловя ги?
Де да можехме да задържим полета колкото и когато искаме...
