двадесет и две

Двадесет и две години...
Малко или много?
Не ми се вярва, че толкова бързо изминаха...
От едно вързопче... млада жена...

Честит рожден ден, мило ми момиче!
Обичам те!

след празниците

Празници, празници, празници...
Било каквото било.
Изпращане... посрещане...
Има поверие, че каквото правиш в първия ден на годината, такава ще ти е цялата година. И тук следват съвети - весели се, празнувай, не работи... Да, ама не...
Какво да правя като музата днес ме посети? 
Една енергия ме е обзела... Толкова работа /домакинска/ никога не съм вършила след пътуване и то следпразнично. И мога още... За малко се навъртам тук, из виртуала, а после със сигурност ще си намеря още нещо за свършване. 
Като неопределено желание за завършване, за разчистване, за място и свобода... Сигурно имам нужда от това.
Денят е първи, месецът е първи... за планове, за мечти е време. И за работа ;)
Сега, веднага си пожелавам - енергията, дето ме владее, с мен да е през цялата година...
А сакъзчето на снимката - така се е разцъфтяло... Сигурно и аз, ако цвете съм, ще цъфтя сега като него ;)
Е, какво пък... Нека е цветна новата година! 

.

в очакване на празници

Много се изписа и изговори за край на света.
Е, преживяхме го. Винаги е имало подобни психози /или както и да се нарича подобно поведение/. В днешното време на интернет, телефони и телевизии, с една дума - комуникация - е много по-мащабно влиянието. 
Ето, всяко чудо за три дни. И това също... 
Имало е много начала и краища. Всяко начало си има край, И всеки край е начало...
Животът продължава. А продълженията са винаги с нещо повече. 
Понякога животът изглежда като низ от повторения. Но всяко повторение е и различно.
Различията във физическия свят са лесно приемани. Различията на духовно ниво не са така ясно определими с външни проявления, но са с много дълбоко влияние върху всички аспекти на живота. Може би най-силно е влиянието върху същността ни и осъзнатостта ни. 
И все пак промените не са скокообразни, а плавни. Това не означава, че не се преодоляват височини. 
Всяко начало, край, продължение си имат и уникален отпечатък. Това е всеки от нас. Колкото и да си приличаме, да имаме общи интереси, сме различни. Може би, само еднояйчните близнаци са идентични на физическо ниво, но дали и на емоционално и духовно...
Защо сега се впуснах в такива мисли?
Не знам. Исках да напиша нещо за предпразничното време. За времето, когато се събира семейството в по-разширен състав. Разширен, но и достатъчно ограничен, за да се усеща духа на семейството.
Уморена съм... предпразнично...
Ще се оправя... да поспя за начало...
Лека нощ!

.

днес ми е... някакво си

Не ми се работи... днес...
Едно ми е... хем особено, хем малко мързеливо. Добре де, не е мързел, аз не съм такава ;)   Има в мен повечко желание за... почивка. Активна почивка... 
Дали не си противореча? Хем активна, хем почивка? Мисля, че не. Защото не дремя пред компютъра или на дивана в бездействие и усещане за загубено време. 
Дори утрото ме изненада с една особена муза в кухнята за творения по... интуиция. Резултатът бе дегустиран и одобрен :):) Дори и комбинацията ми от утринен чай бе различна. 
Обикновено / как звучи само ;) / , подобна музика, на горната, ме дразни по това време. Днес е различно. Слушах го няколко пъти, поне седем... А после получих предложение за разнообразяване :):):) И то е на път да достигне близък брой повторения. 
Вече едва ли е странно, че всяко слушане е различно сякаш. Носи още по-голямо усещане за цялост и... още нещо... Едно такова нещо, неназоваемо, но осезаемо с всички сетива, на всички нива... А най-силно сякаш е усещането на нивото на седмото чувство...
Седем... сега се сепнах при повторението на седем... И, да, знам, че не е случайно. Не знам защо, но го знам...
Днес ми е някакво си... безвъпросително... Не вярвах, че някога ще го призная, ще ми случи. Аз, която съм изтъкана от въпроси - защо?, какво? и как?, нима?, кой?, и кога?... Е, случи се. Днес. Дори го осъзнах. И ми е... хубаво...
Хубаво ми е... 
Денят е... мой си :)

.

животът започва на 40-45!?

Днес се съгласих с едно мнение в нета - "до голяма степен истинският живот започва на 40-45 годишна възраст"... И бях провокирана да отговоря защо се съгласих.
Да опитам... но е съвсем лично и мое си възприятие на живота
Животът е един, но на тези години се получава едно особено осъзнаване на нещата край нас.
Ние жените навлизаме в един период, когато осъзнаваме, че посоката на живота е една и необратима. Налага се да свикнем много бързо с тази мисъл. Биологичният ни часовник непреклонно тиктака... Децата ни сякаш изведнъж пораснаха и... срещу нас имаме човек със свой характер, със свой път, със свои избори, които ние по един или друг начин сме провокирали с възпитание, с пример. Това е и гордост, но и... леко плашещо.
Та до вчера, аз този дребосък го водех за ръка на училище, бършех му сополите... а днес... тази госпожица или този дангалак... ги гледам отдолу нагоре въпреки опита ми да хитрувам и да си обувам обувките с по-високия ток
Децата са смисъла на живота ми, но сега идва осъзнаването, че ето, те са големи и ... техният път е напред. И за тяхно и наше /на родителите/ добро един ден те просто излитат от семейното гнездо... Едно по едно... Вчера едното... другото днес... третото - утре...
Живот... това е... и тогава идва един въпрос: Ами аз какво ще правя?
И тук идва времето за мен. Времето, което да осмисля и да използвам за себе си. Време за моето хоби и за другото ми увлечение, дето от ученически години бях забравила. Сега е времето за новите ми интереси, за новите ми занимания...
Сега е времето да се запозная със себе си, с една зряла жена. Последното ми познанство бе с една млада, жена, която мислеше, че целия свят е пред нея /и така беше/, че всичко може да постигне, че животът е рози и любов... От онова познанство до сегашното са минали двадесетина години. Да, животът е рози и любов. Но е и бодли, и страхове, и гнойни детски ангини, падане, ставане - прохождане, домашни забравени, уроци, гимназии, изпити - ученически вълнения... - пъстра мозайка, позната на всяка от нас... В тази мозайка е и човека до нас - също променящ се... С въпросите такъв ли беше, за това ли мечтахме, това ли си обещавахме...
Времето лети... все по-бързо сякаш...
Някога обичах да правя снимки... днес го правя много често, с особено вдъхновение. Направих си блог за снимките и другите ми домашни хобита... А после си направих блог за... мислите ми. Представете си- аз пиша... Не е класика разбира се, но е изненадата за мен, която в часовете по литература едва съчиняваше по страница за съчинение... И това ми носи удоволствие...
В забързаните двадесет години преди четиридесетте ми, забравих сякаш за онези дребни нещица, които са ни същността. Сега ги забелязвам и... имам време да им се усмихна...
На 40 съм по-усмихната и по-оптимистично настроена.
Но дали животът започва... Сигурно е, че не свършва!
Това е едно начало на продължението му.
А как ще продължи? Точно така както аз си го направя. Това зависи от мен.
Въпреки всичките ми знания, че щастието не е там някъде, а самия път към него, сега това не са само знания. Сега има и осъзнаване не само на думи и разум. Това е усещане. Сега усещането, че съм щастлива е много, много по-силно, откогато и да е било преди!
Ето, че се поувлякох
Нахвърлях малко мисли, дошли ми на прима виста. Но едно е сигурно - не са просто мисли, а едно осъзнаване. Май, често повторих думата осъзнаване .
Наблюдаваме в децата си много етапи на осъзнаване в тяхното развитие... Може би 40-те са поредното ни осъзнаване...
Да не забравя... Мисля, че сега съм много по-толерантна към другите, към техните мнения, желания, действия. Не, това не е равнодушие или незаинтересованост /както някой се опита да ме убеди/. Това е по-скоро зачитане на другия. Нещо, което самите ние сме искали и търсили до сега. Е, сега е време и ние да го дадем...
Хайде, стига толкова. За сега

.

за Ада и Рая в нас

"Няма Ад и Рай! Те са тук на Земята. Адът е всяка лоша ситуация, която сами сътворяваме... Раят е създадената от нас хармония на спокойствието, благостта, вярата и любовта, прошката, състраданието, които сътворяват живот за душата, в условията на Всемирните закони, проектирани чрез нашето собствено поведение на земята. Рая си създаваме сами, както и Ада. Така че, от нас зависи къде ще изберем да живеем..."

Цитатът е от четвърта част на "Тайните подземия на България" с автор Милан Миланов.

Не знам защо или пък знам, но със онези знания дълбоко в мен, неосъзнати и неопределими, този цитат ме върна през май, когато прочетох "Алеф" на Паулу Куелю. Усетих онова особено усещане за нещо, което знам, но някак позабравено сред ежедневната суета.
Звучи вярно и лесно, мотивиращо и оптимистично. 
Въпреки, че всеки ден е един избор от нас, изборите ни не винаги могат и са райски. Защото не сме роботи. Защото ни влияят не едно и две, дори не са десет. Донякъде можем да избираме и влиянията върху нас. Но само донякъде... 
Защото не аз избрах си главоболието. Въпреки най-положителните ми мисли и опити да се усмихна, гримасата от ужасната болка скрива всеки опит за усмивка и светлина. Ако избера силното хапче, без гаранция, че ще подейства, може и да успея с усмивките, но... този избор не е за мен. Ако не подейства, след него ще има още и още силни хапчета. Ами, не. Опитите ми сочат втория сценарий. Затова избирам да търпя. Знам, не съм добра компания за себе си тогава, още по-малко за другите. Но хапчетата не ми гарантират край на проблема. А проблем няма според изследванията на невролога. Това е светлината, която пак ще ме подкрепя за търпението.  
Такъв Ад ми беше вчерашния ден. Днес е по-различно. Вероятно ще достигна до... портите на Рая ;) Сега се усмихвам... мога да се усмихвам :) :) :) 
За усмихнат, Райски ден е време!

.

промяна... защото заслужавам

"Промени мисленето си и ще промениш целия свят!"
Не за първи път тази мисъл, в този или подобни варианти, е достигала до мен. 
Не за първи път ме е мотивирала да мисля позитивно. 
И ето го въпроса: Защо се налага нова мотивация? 
Защо позитивните мисли лесно се забравят? Не е ли по-лесно с усмивка да се мисли? 
По-лесно е с усмивка да се мисли! Ненужни са всички усложнения, които сами си измисляме. 
Е, признавам си, че си бях загубила позитивния дух... някъде си... Не ми беше добре без него. Усещах го, осъзнавах го... Надявам се да не е късно /"по-добре късно, отколкото никога"/, за промяната, която започнах в мислите си.
Защото искам света край мен да е усмихнат, ведър, оптимистичен, щастлив... Искам!
Затова промяната ще я бъде! Започнах я и е лесно. И усмихнато. 
И светът ми ще е по-хубав! 
Защото го заслужавам!

.