животът започва на 40-45!?

Днес се съгласих с едно мнение в нета - "до голяма степен истинският живот започва на 40-45 годишна възраст"... И бях провокирана да отговоря защо се съгласих.
Да опитам... но е съвсем лично и мое си възприятие на живота
Животът е един, но на тези години се получава едно особено осъзнаване на нещата край нас.
Ние жените навлизаме в един период, когато осъзнаваме, че посоката на живота е една и необратима. Налага се да свикнем много бързо с тази мисъл. Биологичният ни часовник непреклонно тиктака... Децата ни сякаш изведнъж пораснаха и... срещу нас имаме човек със свой характер, със свой път, със свои избори, които ние по един или друг начин сме провокирали с възпитание, с пример. Това е и гордост, но и... леко плашещо.
Та до вчера, аз този дребосък го водех за ръка на училище, бършех му сополите... а днес... тази госпожица или този дангалак... ги гледам отдолу нагоре въпреки опита ми да хитрувам и да си обувам обувките с по-високия ток
Децата са смисъла на живота ми, но сега идва осъзнаването, че ето, те са големи и ... техният път е напред. И за тяхно и наше /на родителите/ добро един ден те просто излитат от семейното гнездо... Едно по едно... Вчера едното... другото днес... третото - утре...
Живот... това е... и тогава идва един въпрос: Ами аз какво ще правя?
И тук идва времето за мен. Времето, което да осмисля и да използвам за себе си. Време за моето хоби и за другото ми увлечение, дето от ученически години бях забравила. Сега е времето за новите ми интереси, за новите ми занимания...
Сега е времето да се запозная със себе си, с една зряла жена. Последното ми познанство бе с една млада, жена, която мислеше, че целия свят е пред нея /и така беше/, че всичко може да постигне, че животът е рози и любов... От онова познанство до сегашното са минали двадесетина години. Да, животът е рози и любов. Но е и бодли, и страхове, и гнойни детски ангини, падане, ставане - прохождане, домашни забравени, уроци, гимназии, изпити - ученически вълнения... - пъстра мозайка, позната на всяка от нас... В тази мозайка е и човека до нас - също променящ се... С въпросите такъв ли беше, за това ли мечтахме, това ли си обещавахме...
Времето лети... все по-бързо сякаш...
Някога обичах да правя снимки... днес го правя много често, с особено вдъхновение. Направих си блог за снимките и другите ми домашни хобита... А после си направих блог за... мислите ми. Представете си- аз пиша... Не е класика разбира се, но е изненадата за мен, която в часовете по литература едва съчиняваше по страница за съчинение... И това ми носи удоволствие...
В забързаните двадесет години преди четиридесетте ми, забравих сякаш за онези дребни нещица, които са ни същността. Сега ги забелязвам и... имам време да им се усмихна...
На 40 съм по-усмихната и по-оптимистично настроена.
Но дали животът започва... Сигурно е, че не свършва!
Това е едно начало на продължението му.
А как ще продължи? Точно така както аз си го направя. Това зависи от мен.
Въпреки всичките ми знания, че щастието не е там някъде, а самия път към него, сега това не са само знания. Сега има и осъзнаване не само на думи и разум. Това е усещане. Сега усещането, че съм щастлива е много, много по-силно, откогато и да е било преди!
Ето, че се поувлякох
Нахвърлях малко мисли, дошли ми на прима виста. Но едно е сигурно - не са просто мисли, а едно осъзнаване. Май, често повторих думата осъзнаване .
Наблюдаваме в децата си много етапи на осъзнаване в тяхното развитие... Може би 40-те са поредното ни осъзнаване...
Да не забравя... Мисля, че сега съм много по-толерантна към другите, към техните мнения, желания, действия. Не, това не е равнодушие или незаинтересованост /както някой се опита да ме убеди/. Това е по-скоро зачитане на другия. Нещо, което самите ние сме искали и търсили до сега. Е, сега е време и ние да го дадем...
Хайде, стига толкова. За сега

.