мисли полетели с глухарчените семенца

Глухарчето е красиво. 

Съвършено е в лекотата на премяната си.

До кога... то не знае... вечността това е...

След полъх на ветреца южен, картината ще бъде друга. Проскубана и малко тъжна. Но съвършенството ще бъда пак в нея - живот на вечността е дала...

А ние... колко истини не знаем. Дали не трябва да говоря за себе си само, може би другите ги знаят. До знанията да са стигнали преди мен. Но пък мисля си, че едва ли само аз съм закъсняла с осъзнаването свое и истини откривам си сега. 

Истини... нима те са константи постоянни... Не ги ли определя нашето субективно уж-съзнание. Често казваме: съзнателно, несъзнателно, подсъзнателно... Всички те си имат роля. Някога съзнанието е доминиращо и се радваме, колко сме си умни. Решения дори и несъзнателно си вземаме и се хвалим колко сме чувствителни. Дали не се оказва, че подсъзнанието ни е главния водач? Незабелязано, неосъзнато, но упорито и винаги в посоката своя ни води... 

Глухарчето въпроси не си задава. То е тук, днес. Мисия си има начертана и си я изпълнява... със съвършена точност. Животът си да продължи до безсмъртието свое, в което него отдавна няма да го има...

Безсмъртие и вечност уж се припокриват, а сякаш на светлинни са години...

Глухарче да съм, пожела си в мен едно гласче. Не го попитах има ли причини за това. Идеята ми днес хареса. 

Съвършенство е думата, която днес преследва ме. Не знам защо. Видима причина сякаш няма. А невидимата... дали ще я позная някой ден...

Снимката е на Драго.

.

.