Пожелах си Орелът да дойде на поляната под Върха, където най-често са ни срещите. Мина ми през ума, дали да не поискам стълбичката, но Орелът бе по-силен.
Дойде... Много бързаше. Подканяше ме да летя след него. Полетяхме на изток. Слънцето тъкмо изгряваше - голямо червено. Забавих се защото погледнах надолу. Видях селото. То е разположено в посока изток - запад между два дълги баира. Виждах как летим над село, видях нашата къща, двора, цялата градина...
Орелът се обръщаше и ме подканяше да побързам. Продължавахме да летим на изток. Виждах летящия Орел на фона на червения диск на слънцето. Виждах само него, бързах, за да не изоставам. Той се обръщаше и ме подканяше с поглед, а също и с одобрение.
Изведнъж осъзнах, че край нас има много други Орли и други като мен, и всички летим на изток. Много сме, но не виждам никого, просто знам. Летяхме дълго,
забавихме полет и тогава погледнах надолу. Виждах различно оцветени фигури на земята - ниви, с различни посеви, малки гори, поляни, виждаха се и села - като мозайка.
Продължавахме да летим, докато по едно време се спуснахме до една дюлева градина, Бяло-розовите цветчета бяха като живи, като пеперуди. Движеха се, може би от лек ветрец. Имаше и неразтворили се цветчета, те изглеждаха като свещички. / много харесвам дюлевия цвят, усещам го като магия когато съм край цъфнала дюля/ Постояхме край дюлята, усетих по-силен вятър, и сякаш с негова помощ с Орела се издигнахме отново нагоре. Кацнахме на високо, на скала с малка полянка пред нея, а надолу се виждаха пак разноцветните фигури.
Чувах вятъра, но при нас с Орела бе тихо, бяхме на завет. Стояхме си, гледахме надолу. Понякога го поглеждах, стоеше съсредоточен, неподвижно. Понякога и той ме поглеждаше, кимаше одобрително и пак гледахме.
Знаех, че зад нас има нещо. Обърнах се и видях отвор на голяма пещера. Искаше ми се да стана, но Орела ме погледна силно /да, точно силно/ и аз не помръднах. После погледът му обеща - друг път.
Спокойна пак се загледах и мислех колко е спокойно и красиво.
Изведнъж се озовах на поляната под Върха и... се върнах.
Въпреки, че се върнах, сякаш нещо от мен остана на онази скала... Знам, че Орелът е пак там...
Хей, дали това не е Неговото място...
Сега се замислям - там ми беше много уютно, като у дома...
Сега няма да мисля, само ще усещам...
***
.
сряда, 5 април 2017 г.
понеделник, 3 април 2017 г.
магична йога - Стълбичката
На зелената поляна в подножието на върха съм...
Виждам, че идва към мен моята си, плетена стълбичка. Тръгва надясно, а аз изведнъж виждам, че Орелът я носи. Навлизаме в гората - рядка, широка гора. Орелът отива до едно дърво с дебело стъбло. Очаквам да я окачи някъде и аз ще се качвам. Но изведнъж стълбичката вече не е каквато е. Трябва да се качвам по клоните на дървото. Точно до стъблото.
Клоните са наредени спирално и аз започвам да се качвам от клон на клон. Но клоните са далече един от друг и трябва да се засилвам и да се качвам на горния. Нещо като в цирк, ама толкова добре се справям и аз. 😉
Орелът лети около дървото и ме подканя да вървя нагоре. А нагоре короната на дървото изглежда много далечна. Само тя се издига над гората и сякаш пробива небето.
Надолу... земята не се вижда. Виждат се клони, дървета край мен. Но моето Дърво е най-правилно - с право стебло, с правилно разположени клони. Изключително стройно, но и стабилно. Клоните на цвят са светло кафяви, гладки. Удобни за хващане. В сравнение със стеблото те са доста тънки, но наистина точни и удобни за хващане. Но това не е пречка цялостната визия на дървото да излъчва стабилност.
А на мен ми е спокойно...
***
.
Виждам, че идва към мен моята си, плетена стълбичка. Тръгва надясно, а аз изведнъж виждам, че Орелът я носи. Навлизаме в гората - рядка, широка гора. Орелът отива до едно дърво с дебело стъбло. Очаквам да я окачи някъде и аз ще се качвам. Но изведнъж стълбичката вече не е каквато е. Трябва да се качвам по клоните на дървото. Точно до стъблото.
Клоните са наредени спирално и аз започвам да се качвам от клон на клон. Но клоните са далече един от друг и трябва да се засилвам и да се качвам на горния. Нещо като в цирк, ама толкова добре се справям и аз. 😉
Орелът лети около дървото и ме подканя да вървя нагоре. А нагоре короната на дървото изглежда много далечна. Само тя се издига над гората и сякаш пробива небето.
Надолу... земята не се вижда. Виждат се клони, дървета край мен. Но моето Дърво е най-правилно - с право стебло, с правилно разположени клони. Изключително стройно, но и стабилно. Клоните на цвят са светло кафяви, гладки. Удобни за хващане. В сравнение със стеблото те са доста тънки, но наистина точни и удобни за хващане. Но това не е пречка цялостната визия на дървото да излъчва стабилност.
А на мен ми е спокойно...
***
.
неделя, 2 април 2017 г.
магична йога - Златният замък
Змията... заведе ме над зелените гори-хълмове. Отново видяхме Златния приказен замък с кули, арки... И не само видяхме и гледахме, а Змията се проточи като път и стигнахме до входа. Застанахме пред огромна златна порта, изписана с богати орнаменти. Портата завършваше с дъга. Започна да се открехва, но Змията се дръпна и се върнахме пак там, където се издигнахме. Наблюдавахме златното сияние около замъка.
Орелът... бях на зеления склон под Белия връх. Дойде Орелът и се издигнахме над върха, но не ме остави. Накара ме да се огледам, правехме кръгове над върха. Там в ляво видях златния замък. Беше по-далече, отколкото когато го гледахме със Змията. Преди на това място се виждаха зелени остри върхове във формата на конус... Наоколо са все същите хълмове гори.
В дясно се видяха пак белите дъгички. Орелът ме поведе надясно. Минахме високо над хълмовете, над тези бели дъги и продължихме. Летяхме дълго.
Хълмовете ставаха все по-ниски и ниски. Станаха гори и реки. Продължихме да летим. Реките ставаха все по-широки. Всъщност беше плетеница от реки. Нямаше край. Върнахме се при Белия връх. След няколко кръга над него се спуснахме.
Усещанията ми са... за нещо незавършено, за нещо обещано, но не случило се. Някакво разочарование има в мен, прави ме леко раздразнителна към безсмислени разговори. Мълчи ми се, искам да се свия, скрия...
Впечатлена съм - Златният замък е на мястото на зелените остри конусовидни върхове... Нещо не е каквото е било... Има превръщане от едно в друго, или... Като сваляне на маска, на покривало... Нещо става достъпно...
***
.
Орелът... бях на зеления склон под Белия връх. Дойде Орелът и се издигнахме над върха, но не ме остави. Накара ме да се огледам, правехме кръгове над върха. Там в ляво видях златния замък. Беше по-далече, отколкото когато го гледахме със Змията. Преди на това място се виждаха зелени остри върхове във формата на конус... Наоколо са все същите хълмове гори.
В дясно се видяха пак белите дъгички. Орелът ме поведе надясно. Минахме високо над хълмовете, над тези бели дъги и продължихме. Летяхме дълго.
Хълмовете ставаха все по-ниски и ниски. Станаха гори и реки. Продължихме да летим. Реките ставаха все по-широки. Всъщност беше плетеница от реки. Нямаше край. Върнахме се при Белия връх. След няколко кръга над него се спуснахме.
Усещанията ми са... за нещо незавършено, за нещо обещано, но не случило се. Някакво разочарование има в мен, прави ме леко раздразнителна към безсмислени разговори. Мълчи ми се, искам да се свия, скрия...
Впечатлена съм - Златният замък е на мястото на зелените остри конусовидни върхове... Нещо не е каквото е било... Има превръщане от едно в друго, или... Като сваляне на маска, на покривало... Нещо става достъпно...
***
.
сряда, 29 март 2017 г.
магична йога - Водопадът
Змията....
Заведе ме високо, над моите си хълмове. Навсякъде е зелено, заоблените хълмове се виждат ясно. Оглеждам се наоколо, много спокойно и свежо.
И... виждам... малко в дясно златни кули. Много са. По-високи и по-ниски, истински замък от приказките, но ЗЛАТЕН... Блести на слънцето, около него има златно-бяло сияние. От замъка към нас със Змията започва да се спуска златна пътека. Не е точно спускане защото е почти на същото ниво, на което сме и ние.
За съжаление дойде време да се връщаме, и Златният път не успя да стигне до нас.
Водопадът... видях Ниагарския, миналия ден видях снимка в нета, но разбрах, че това не е Моя водопад. Видях Крушунскиият, големият, от преди свлачището, но ...не е и той...
Тогава си видях Моя водопад. Не е много голям, но не е и малък. Водата пада от хълм, който е извит като дъга. Аз съм обърната към центъра, но гледам наляво. Но там в дясно ме привлича, неудържимо е, затова се обръщам натам, за да видя тази част на водопада. Водата пада в неголямо езеро, което е пред мен. Не се вижда накъде отива водата след това, но аз знам, че тя се спуска надолу от двете страни на мястото където съм седнала. Не се вижда нищо, но го знам. Аз съм на нещо като плато по средата на голям водопад. Продължавам да гледам дясната му част, по-рядко поглеждам и наляво.. и пак в дясно се връща погледа ми.
Поглеждам нагоре и виждам Орела. Идва от ляво и прави кръгове като първо минава над водопада от ляво надясно, след това зад мен, като оставам в центъра на неговите кръгове. Не знам колко кръга направи, три - четири - пет... Бях изумена от присъствието му! Той леко се спусна и кацна до мен, вдясно от мен. И двамата гледахме дясната част на водопада.
Тогава нещо до Орела проблесна.... Златното яйце!!! Вече гледах само Орела и яйцето. Орелът продължаваше да гледа водопада. А яйцето... започна да се разцъфва... Като лотос се отделяха венчелистчета, едно след друго... много. Един ред, после втори, трети.... Вече не ги виждах колко са. А яйцето все си стоеше по средата, но размерът му намаляваше. Листенцата са безбройни обвивки. Златни са. Светлината, която е над яйцето, сякаш се увеличаваше с разтварянето на всеки следващ ред листенца.... Стоях като омагьосана...
Погледнах водопада. а после яйцето започна да се облича, като си прибираше листенцата по обратния път.... Когато отново стана яйце, Орелът се издигна над мен, направи три кръга и замина надясно...
Погледнах яйцето. То се търкулна в дясно и го загубих от поглед... Останах да наблюдавам водопада...
***
.
Заведе ме високо, над моите си хълмове. Навсякъде е зелено, заоблените хълмове се виждат ясно. Оглеждам се наоколо, много спокойно и свежо.
И... виждам... малко в дясно златни кули. Много са. По-високи и по-ниски, истински замък от приказките, но ЗЛАТЕН... Блести на слънцето, около него има златно-бяло сияние. От замъка към нас със Змията започва да се спуска златна пътека. Не е точно спускане защото е почти на същото ниво, на което сме и ние.
За съжаление дойде време да се връщаме, и Златният път не успя да стигне до нас.
Водопадът... видях Ниагарския, миналия ден видях снимка в нета, но разбрах, че това не е Моя водопад. Видях Крушунскиият, големият, от преди свлачището, но ...не е и той...
Тогава си видях Моя водопад. Не е много голям, но не е и малък. Водата пада от хълм, който е извит като дъга. Аз съм обърната към центъра, но гледам наляво. Но там в дясно ме привлича, неудържимо е, затова се обръщам натам, за да видя тази част на водопада. Водата пада в неголямо езеро, което е пред мен. Не се вижда накъде отива водата след това, но аз знам, че тя се спуска надолу от двете страни на мястото където съм седнала. Не се вижда нищо, но го знам. Аз съм на нещо като плато по средата на голям водопад. Продължавам да гледам дясната му част, по-рядко поглеждам и наляво.. и пак в дясно се връща погледа ми.
Поглеждам нагоре и виждам Орела. Идва от ляво и прави кръгове като първо минава над водопада от ляво надясно, след това зад мен, като оставам в центъра на неговите кръгове. Не знам колко кръга направи, три - четири - пет... Бях изумена от присъствието му! Той леко се спусна и кацна до мен, вдясно от мен. И двамата гледахме дясната част на водопада.
Тогава нещо до Орела проблесна.... Златното яйце!!! Вече гледах само Орела и яйцето. Орелът продължаваше да гледа водопада. А яйцето... започна да се разцъфва... Като лотос се отделяха венчелистчета, едно след друго... много. Един ред, после втори, трети.... Вече не ги виждах колко са. А яйцето все си стоеше по средата, но размерът му намаляваше. Листенцата са безбройни обвивки. Златни са. Светлината, която е над яйцето, сякаш се увеличаваше с разтварянето на всеки следващ ред листенца.... Стоях като омагьосана...
Погледнах водопада. а после яйцето започна да се облича, като си прибираше листенцата по обратния път.... Когато отново стана яйце, Орелът се издигна над мен, направи три кръга и замина надясно...
Погледнах яйцето. То се търкулна в дясно и го загубих от поглед... Останах да наблюдавам водопада...
***
.
четвъртък, 16 март 2017 г.
магична йога - лодка в реката
Лодката в реката...
Водите носят лодката по течението. Левият бряг бе спокоен, десният не беше. В реката имаше дървета, явно беше пълноводния сезон. През цялото време реката правеше завой надясно - лек, плавен. Нищо остро няма.
От дясно имаше притоци. Всеки приток идваше с буйни води, които до средата на реката се укротяваха. Водата беше... тъмни води... Към левия бряг изсветляваше и там, съвсем до брега, даже синееше. На третия или четвъртия приток водите дойдоха с буря. Небето, колкото и малко да се виждаше от него, притъмня.
Навсякъде край реката имаше големи дървета, вековни гори. След бурята в лодката остана послание - ще получа имената на две познати и "моля те, изслушай ги". След това пак спокойна река и пореден приток, който разбунтува водите на десния бряг.
Левият бряг бе в слънце.
Въпреки буйните води на притоците и бурята ми беше спокойно.
Учудена съм от "посланието"...
***
.
Водите носят лодката по течението. Левият бряг бе спокоен, десният не беше. В реката имаше дървета, явно беше пълноводния сезон. През цялото време реката правеше завой надясно - лек, плавен. Нищо остро няма.
От дясно имаше притоци. Всеки приток идваше с буйни води, които до средата на реката се укротяваха. Водата беше... тъмни води... Към левия бряг изсветляваше и там, съвсем до брега, даже синееше. На третия или четвъртия приток водите дойдоха с буря. Небето, колкото и малко да се виждаше от него, притъмня.
Навсякъде край реката имаше големи дървета, вековни гори. След бурята в лодката остана послание - ще получа имената на две познати и "моля те, изслушай ги". След това пак спокойна река и пореден приток, който разбунтува водите на десния бряг.
Левият бряг бе в слънце.
Въпреки буйните води на притоците и бурята ми беше спокойно.
Учудена съм от "посланието"...
***
.
събота, 11 март 2017 г.
магична йога - на люлка
Змията... мисля, че за първи път ме заведе толкова високо. Виждах до едно време зелените хълмове, но толкова високо се издигнахме, че хълмовете вече не бяха "море", а между два от тях се отвори пролука. Видях, че въпреки, че отгоре са заоблени, то склоновете им са стръмни и слизат надолу до езеро. Езеро, скрито между хълмовете, но точно там, откъдето виждахме със Змията, това езеро достигаше до хоризонта. Това беше езеро, което се извиваше между хълмовете, не беше широко, но беше дълго и се сливаше с хоризонта. Исках още малко по-високо да се издигнем, за да видя още малко от по-близкия край на езерото, но...
Трябваше да се връщаме, да се събираме :)
Очаквах спусане на стълба, по която да се изкача. Изненада бе, че стълба не слезе, а по-скоро подобия на стълби. Някъде наблизо до това място, където бяхме със Змията съм. Сякаш съм близо до езерото, чувах вода, но не видях такава. Видях гора, с големи, по-скоро средни дървета, сравнително рядко разположени - широка гора. Изведнъж видях много деца, които се люлеят на люлки от въжета. Но тия люлки имаха стъпала като за стълба, но бяха по едно, две, три и май не видях повече. Огледах се да видя накъде моята стълба - нямаше я. Залюлях се на една люлка, а тя тръгна из гората. Оглеждах се да не се закачат долните и въжета - стъпала, а не съм сигурна, че когато се качих имаше такива. Гората беше особено просторна, с много птици. Не мога да ги опиша, но те си бяха там. Но колкото и да бе просторна гората не се виждаше небето, но беше светло. Приятна зелена гора, а аз се люлеех леко, свободно.
Като полет беше...
Дете съм...
***
.
Трябваше да се връщаме, да се събираме :)
Очаквах спусане на стълба, по която да се изкача. Изненада бе, че стълба не слезе, а по-скоро подобия на стълби. Някъде наблизо до това място, където бяхме със Змията съм. Сякаш съм близо до езерото, чувах вода, но не видях такава. Видях гора, с големи, по-скоро средни дървета, сравнително рядко разположени - широка гора. Изведнъж видях много деца, които се люлеят на люлки от въжета. Но тия люлки имаха стъпала като за стълба, но бяха по едно, две, три и май не видях повече. Огледах се да видя накъде моята стълба - нямаше я. Залюлях се на една люлка, а тя тръгна из гората. Оглеждах се да не се закачат долните и въжета - стъпала, а не съм сигурна, че когато се качих имаше такива. Гората беше особено просторна, с много птици. Не мога да ги опиша, но те си бяха там. Но колкото и да бе просторна гората не се виждаше небето, но беше светло. Приятна зелена гора, а аз се люлеех леко, свободно.
Като полет беше...
Дете съм...
***
.
понеделник, 13 февруари 2017 г.
магична йога - каменна река в морето
И така...
Аз съм в онзи, зеления залив на морето, където обикновено се срещаме с Морския кон. Морето е равно, синьо с леки вълни. Небето е синьо, слънчево.
А аз съм в лодка, близо до брега. Тя е най-обикновена, дървена. Няма гребла. Водата ме носи близо до брега.
Морското конче идва на среща. То е синьо-зелено. Особено е. Някак светещо, прозрачно, излъчва светлина. Повежда ме. И аз съм вече във водата, а тя топла и... мека. Не знам как може да е мека, но тази беше такава ;) Навлизаме навътре. Става по-дълбоко, но не много. Светло е, слънчевата светлина прозира. Водата е много чиста, прозрачна. Не се вижда живот, но знам, че наоколо има много. На дъното се вижда голям кръгъл камък, после още и още... Образуват каменна река от обли камъни. Тя си има завои. камъните са като тези, които реките правят- заоблени, с всякакви размери. Плуваме над тази река. Наслаждаваме се на топлата вода, на лекото подводно течение в морето.
Време е и Морското конче ме извежда направо на брега на познатия зелен залив.
***
.
Аз съм в онзи, зеления залив на морето, където обикновено се срещаме с Морския кон. Морето е равно, синьо с леки вълни. Небето е синьо, слънчево.
А аз съм в лодка, близо до брега. Тя е най-обикновена, дървена. Няма гребла. Водата ме носи близо до брега.
Морското конче идва на среща. То е синьо-зелено. Особено е. Някак светещо, прозрачно, излъчва светлина. Повежда ме. И аз съм вече във водата, а тя топла и... мека. Не знам как може да е мека, но тази беше такава ;) Навлизаме навътре. Става по-дълбоко, но не много. Светло е, слънчевата светлина прозира. Водата е много чиста, прозрачна. Не се вижда живот, но знам, че наоколо има много. На дъното се вижда голям кръгъл камък, после още и още... Образуват каменна река от обли камъни. Тя си има завои. камъните са като тези, които реките правят- заоблени, с всякакви размери. Плуваме над тази река. Наслаждаваме се на топлата вода, на лекото подводно течение в морето.
Време е и Морското конче ме извежда направо на брега на познатия зелен залив.
***
.
Абонамент за:
Публикации (Atom)