Змията... Издигна се над мен, както обикновено. Разпери качулка, а после ме
поведе нагоре. Няколко пъти спира, после продължава. А аз - след нея или с
нея. Не мога да определя дали аз съм змия или не. На моменти сякаш сме едно, а
после сме различно. Изкачвайки се нагоре, излязаме над онези, зелените гори. Показва ми скала,
която има отвор и през него се виждат дървета и небе. Цялата скала е обрасла с
дървета, тя също е зелена като хълмовете наоколо. Искам да отидем
по-близо...
Но Змията ме повежда надолу...
Орелът... той дойде пак там, близо до
"белия връх". Върхът не се вижда, но знам, че е там отдясно и малко
назад. Виждам Орела да идва, с полет в кръгове от баирите срещу мен. Политам с
него. Летим над зелените хълмове. Всичко е толкова зелено... От зелено имам нужда :) Това е едно много хубаво зелено, изключително спокойно и равно. Всъщност не знам защо написах равно, но знам, че е точно такова. Моля Орела да отидем при зелената скала с отвор. Той
сменя посоката, завива надясно и продължаме полета. Пред нас, за пръв път, виждам
зелени остри върхове, много стръмни, много високи, величествено издигащи се над
околните хълмове. И много правилни, като конуси. Там, пред тях, леко наляво
виждам скалата. Искам да приближим... Изведнъж пред мен се появява
сребриста мрежа с пчелни клетки. В клетките има водни ципи /като ония детски играчки,
с които се правят балончето от сапунена вода/, но сега е сребриста пчелна
пита. Изведнъж се изви вятър. Орелът го няма, сама съм, но съм спокойна. Водните или каквито и да бяха ципички започват да се пукат, но без някакъв ред. Чувам това пукане като музика. Много тържествена... Усещам, че Орелът ме вика и се обръщам, политам след него над хълмовете. Отново виждам високите
конусовидни хълмове. Мисля, че са прекрасни, идеални...
Прибраме се...
***
.
Няма коментари:
Публикуване на коментар