магична йога - Орелът

В гората съм. Не е обикновена гора, а е джунгла. Не се чувствам загубена. 
Но ето, идва Орелът  слага ми превръзка на очите и ме подканя да летя с него. Много е лесно. Само, който не е летял с Орел може да се страхува и да си мисли, че е някаква трудност. Той ме води. Чувам звуците на джунглата - птиците, вятъра, шума на листата. Знам, кога минаваме  край храсти, кога край големи дървета, кога листата са широки, кръгли, кога са дълги и тесни... 
Летим и стигаме до едно поточе. Въпреки превръзката виждам облите, светли камъчета, бистрата вода. Малко поточе, един разкрач е само. До поточето има дърво, високо, не се вижда върха му. Стеблото е право, дебело, с почти гладка кора, в светлокафяв цвят е. Има клони, по-скоро рехави, които не ни пречат да летим леко нагоре. Описваме спирала около дървото. Почти сме на върха му. Издигаме се нагоре и се вижда всичко. 
Разбирам, че съм при извора на рекичката, която минаваше през залива на онзи плаж, където с Коня се разхождахме и от където миналия път Орелът ме взе. Вижда се гората-джунгла. Зелените дървета са почти до хоризонта, а там се белее плажа на залива и спокойното море. Небето насреща също е ясно и спокойно. 
Усмихвам се. Чувствам се намерена. С Орела политаме пак край дървото, но този път слизаме по-бързо с полета. До извора на реката сме. Орелът пие вода и  кани и мен да направя същото. Загребвам с шепи и отпивам. Разбирам, че ми каза да си измия очите. Това отми превръзката. Орелът се усмихна. Усмихвам му се и аз.  Полита с усмивка край мен и не бърза да си тръгва.... 
Орелът остана с мен... И ми е леко... защото мога да летя...

***

.

магична йога - на белия връх

В онзи залив съм... 
Морето пред мен е безбрежно. Море и небе се сливат в безкрайността. Пясъчната ивица е широка, а пясъкът е ситен, златен искри от слънчевите лъчи. Зад мен постепенно се издигат полегати зелени хълмове със заоблени върхове. В средата на залива се извива рекичка. Изворите й са някъде между хълмовете. Водата е прозрачна, спокойна, с отблясъци, породени от слънчеви лъчи. Малко над залива има равна зелена поляна.   
Орелът идва при мен.  Повежда ме, а наоколо са зелените хълмове с правилни заоблени върхове.  Отиваме на един връх, от където се вижда надалеч. Виждам в далечината бял, скалист връх, много по-висок от околните, но той е като продължение на един от тях. Политаме и оттам, от високото, виждам  морето, небето, вече изплетено с бели перести облаци. Когато се обръщам назад виждам пак хълмове, но някак по-големи, с вековни гори. 
Орелът полита над тях, прави кръгове над хълмовете, някъде по два - три пъти, някъде само по един път. Имам усещането, че Орелът ми показва нещо. Знам, че там, в горите има нещо скрито, някакви тайни, може би. Разбирам, че Орелът ще ми ги покаже някой ден. Днес  ми показа колко е величествена дори еднаквостта на хълмовете. 
През цялото време ми е особено леко и спокойно. Политаме обратно. Пред нас морето сияе със светлинни проблясъци.  Орелът ме оставя на поляната, до рекичката, която се влива в морето.  Това е същото място, където Морският Кон ме разхожда...

***

.

магична йога - розата

Изведнъж усещам, че вдишвам през ходилата си и в следващия миг виждам роза пред сърцето си. Прекрасна роза, от най-прекрасните, които съм виждала. А аз съм виждала доста прекрасни рози /това споменавам като доказателство за моята скромност, ако някога стане дума, та да се знае ;) / 
Та за розата... която при издишване се разцъфтява и от нея излизат лъчи... Златни, искрящи, отлитащи в безкрая...

На брега съм, на брега на безкрайно море. Идва Моят Морски кон. Той ме покани и аз се качих на гърба му. Сякаш цял живот съм яздила коне. Разхождаме се по брега и...
Потърсих Орела пред нормален храм /каквото и да значи това/. Ходих до пирамидите в Египет. Разходих се край Сфинкса, който също крие тайни, защо да не е и храм.  Но Орелът се появи и направи само един кръг над пресечена пирамида. Ха, това е пирамидата на Луната...  
Стъпалата за изкачване... етажите... Гледам и се удивлявам на правилните стъпала. А Орелът ме чака пред пещера, с огромна входна зала. /Ама това е друга пещера, не е онази./
 Изненадвам се когато сядаме насред залата и слушаме музика. Акустиката е великолепна. Музиката прекрасна. Истинска омая. Разочарованието, което ме споходи, когато Орелът не ме разходи в пирамидата, сега се стопява от вълшебната музика. Музиката ме освобождава от мисли, чувства, настроения... Аз съм всичко... Аз съм свят...
Музиката е така пленяваща, не искам да тръгвам. Орелът ме подканя да  тръгна, а той... си остана...  
Усещам, че има нещо, което не е за мен и трябва да вървя. Знам, че музиката е увертюра към нещо, което ще се случи след мен...

***

.

магична йога - пещерата с музиката

Тази сутрин се приготвих за разходка, която се провали, защото валеше. Седнах на компютъра да работя, ама... То в дъждовно време най-хубаво се спи...
Легнах си пак и си поспах добре. Все пак никакви половинчати работи. Сядам си, настройвам за работа и си спомних... 
Сънят... 
... Тръгнали сме семейно на разходка. Отиваме в пещера близо край нас, даже името и зная. Влизаме, но на входа се оказвам сама. Другите ги няма. Висока е пещерата, но пътеката прави завой и аз за малко да се откажа, защото е тъмно. Престраших се и направих още две-три крачки. Пред мен има светлина от един отвор на тавана на пещерата. Тръгнах и видях много хора напред и назад... Направих завоя и се оказах в голяма зала. Чувах музика и знаех, че това е пещерата с музиката, в която бях с Орела. Но нещо не беше съвсем същото. Да, музика имаше, приятна, даже имаше пейки за сядане. Оглеждах се и за завъртях около себе си. Видях, че  има и електрически светлини, към които тръгнах.
Попаднах в друга зала, където някакви хора, силно казано е оркестър, си настройваха инструментите и се учеха как се свири. Един показваше на друг как се свири с флейта. Звуците наоколо бяха скърцащи. Нямаше начин това да се чува в предната зала. Там музиката бе хармонична и приятна, а тук даже ме гони. 
Разочарована тръгнах да се връщам. Видях друг тунел, доста широк, а навътре разни сергии. Истински битпазар. Усетих отвращение, че нещо толкова хубаво са превърнали в пазар и уверено тръгнах към изхода. Все още срещам много хора. 
В първата зала пак се поспрях. Отново приятна музика и това е чудо - само на няколко крачки. Тръгнах окончателно, но се движех бавно. Край мен хората си минаваха, но забелязах, че един мъж забавя или ускорява крачките си според моите. Вървеше от ляво на около два метра от мен и крачка назад. Не му обърнах внимание, но после го погледнах - добре сложен мъж, на около 35-40, с нищо неразличаващ се от другите. С нищо, ама не съвсем, изглеждаше си готин.. Изведнъж ме хвана страх и си потърсих джобовете. Имах само ключове и портмоне, а в другия джоб нямаше телефона. Зачудих се къде е, но нали излизам, скоро ще видя семейството си и той не ми трябва.
Продължих спокойно напред. Аз си вървя и мъжът след мен... Излязох на горската пътека, сравнително широка, с малки храсти. Край пътеката имаше глог. Червените му плодове излъчват топлината на есента. Вървя си, а тайнственият мъж ме настига и заговаря. Вече не се страхувам.  Не знам какво говорихме, беше по-скоро като анкета - той пита, аз отговарям, но нямаше нищо притеснително във въпросите му. Преди да се разделим ми каза, че музиката в пещерата е била много приятна...
А аз си мислех, че само аз я чувах, защото всички бяха заети с пазара. Вече знаех, че и друг е чул и се е насладил на вълшебната музика.  
Усмихна ми се. Усмихнах му се...

***

. 

усещане-спомен

Случи се миналата нощ, на разсъмване. Все още си спомням усещането и убеждението, което ме кара да се усмихвам и да ми става топло /не физически, де/. 
На разсъмване, тогава когато се разбуждах. Знам, че сънувах нещо важно и хубаво, но нямам никакъв спомен. Споменът и убедеността е, че там, в онзи момент, на границата на съня и будността, чувах музика, хорови песни. Това бе Ангелския хор... музика, която изпълва, завладява, повдига, сияе...
Все още много силно е това усещане-спомен в мен.

*** 

.

аметистът

Един аметист...
С минало...
И с бъдеще...

Историята....
Преди много, много лета... Когато студентстките стажове се провеждаха на изток.
По средата на студенството, в един хубав август, влакът ме заведе в Санкт Петербург. / толкова много може да се каже, но не това е важното сега/  Величество, емоции, вълнения, спомени...
И един аметист... Аметист, който ме плени...
И който дълги години си стоя кротко в шкафа. Все мислех, че е прекалено голям. Сега знам, че не му е било времето. 

Близкото минало...
Преди три - четири седмици, както си бях на бюрото, изведнъж станах и... си намерих аметиста. Сложих го и усетих, че точно това Е! Не знам какво Е, но е точно това.
И така няколко дни. Една вечер трябваше да го сваля. И така няколко пъти.

Настоящето...
От снощи пак е с мен. Защо? Защото трябва...
Знам, че Аметистът ще има и своето бъдеще...
Ще имаме общо бъдеще ;)

.

магична йога - сред джунглата

Йога - нидра...

На сред джунглата съм...
Зелена, гъста, но не е непроходима. Големи зелени листа, кръгли, дълги - както й прилича на една джунгла. Разхождам се дълго сред джунглата. Край мен има живот, но невидим за очите.  Пред мен се спуска стълба, изплетена от лиани. Качвам се на първото стъпало, но единият ми крак е стъпил и на второто. Стълбата се понася из джунглата. Появява се бяла светлина отгоре във формата на конус. Стълбата спира, а аз се изкачвам нагоре. Не броя стъпалата, светлината ме вика нагоре. Качвам се и знам, че съм на двадесет и третото стъпало. Оглеждам се, край мен има много стълби подобни на моята. Виждам хора, достигнали до различни стъпала. Виждам и познати, но не ги познах. Някои са на първото стъпало, а други сега се качват на него.
Виждам стълба високо над мен. Знам, че това е Соня и тя е на тридесет и четвъртото стъпало.
Усмихвам се... Стълбата се люлее, като танц. Другите също. Знам, че вече съм на двадесет и седмото стъпало и е време да слизам. Но не слизам по стъпалата, а се спускам като по въже. До сега никога не съм го правила, дори не съм опитвала. Но ето, че сега го правя :)

.