магична йога - пещерата с музиката

Тази сутрин се приготвих за разходка, която се провали, защото валеше. Седнах на компютъра да работя, ама... То в дъждовно време най-хубаво се спи...
Легнах си пак и си поспах добре. Все пак никакви половинчати работи. Сядам си, настройвам за работа и си спомних... 
Сънят... 
... Тръгнали сме семейно на разходка. Отиваме в пещера близо край нас, даже името и зная. Влизаме, но на входа се оказвам сама. Другите ги няма. Висока е пещерата, но пътеката прави завой и аз за малко да се откажа, защото е тъмно. Престраших се и направих още две-три крачки. Пред мен има светлина от един отвор на тавана на пещерата. Тръгнах и видях много хора напред и назад... Направих завоя и се оказах в голяма зала. Чувах музика и знаех, че това е пещерата с музиката, в която бях с Орела. Но нещо не беше съвсем същото. Да, музика имаше, приятна, даже имаше пейки за сядане. Оглеждах се и за завъртях около себе си. Видях, че  има и електрически светлини, към които тръгнах.
Попаднах в друга зала, където някакви хора, силно казано е оркестър, си настройваха инструментите и се учеха как се свири. Един показваше на друг как се свири с флейта. Звуците наоколо бяха скърцащи. Нямаше начин това да се чува в предната зала. Там музиката бе хармонична и приятна, а тук даже ме гони. 
Разочарована тръгнах да се връщам. Видях друг тунел, доста широк, а навътре разни сергии. Истински битпазар. Усетих отвращение, че нещо толкова хубаво са превърнали в пазар и уверено тръгнах към изхода. Все още срещам много хора. 
В първата зала пак се поспрях. Отново приятна музика и това е чудо - само на няколко крачки. Тръгнах окончателно, но се движех бавно. Край мен хората си минаваха, но забелязах, че един мъж забавя или ускорява крачките си според моите. Вървеше от ляво на около два метра от мен и крачка назад. Не му обърнах внимание, но после го погледнах - добре сложен мъж, на около 35-40, с нищо неразличаващ се от другите. С нищо, ама не съвсем, изглеждаше си готин.. Изведнъж ме хвана страх и си потърсих джобовете. Имах само ключове и портмоне, а в другия джоб нямаше телефона. Зачудих се къде е, но нали излизам, скоро ще видя семейството си и той не ми трябва.
Продължих спокойно напред. Аз си вървя и мъжът след мен... Излязох на горската пътека, сравнително широка, с малки храсти. Край пътеката имаше глог. Червените му плодове излъчват топлината на есента. Вървя си, а тайнственият мъж ме настига и заговаря. Вече не се страхувам.  Не знам какво говорихме, беше по-скоро като анкета - той пита, аз отговарям, но нямаше нищо притеснително във въпросите му. Преди да се разделим ми каза, че музиката в пещерата е била много приятна...
А аз си мислех, че само аз я чувах, защото всички бяха заети с пазара. Вече знаех, че и друг е чул и се е насладил на вълшебната музика.  
Усмихна ми се. Усмихнах му се...

***

. 

усещане-спомен

Случи се миналата нощ, на разсъмване. Все още си спомням усещането и убеждението, което ме кара да се усмихвам и да ми става топло /не физически, де/. 
На разсъмване, тогава когато се разбуждах. Знам, че сънувах нещо важно и хубаво, но нямам никакъв спомен. Споменът и убедеността е, че там, в онзи момент, на границата на съня и будността, чувах музика, хорови песни. Това бе Ангелския хор... музика, която изпълва, завладява, повдига, сияе...
Все още много силно е това усещане-спомен в мен.

*** 

.

аметистът

Един аметист...
С минало...
И с бъдеще...

Историята....
Преди много, много лета... Когато студентстките стажове се провеждаха на изток.
По средата на студенството, в един хубав август, влакът ме заведе в Санкт Петербург. / толкова много може да се каже, но не това е важното сега/  Величество, емоции, вълнения, спомени...
И един аметист... Аметист, който ме плени...
И който дълги години си стоя кротко в шкафа. Все мислех, че е прекалено голям. Сега знам, че не му е било времето. 

Близкото минало...
Преди три - четири седмици, както си бях на бюрото, изведнъж станах и... си намерих аметиста. Сложих го и усетих, че точно това Е! Не знам какво Е, но е точно това.
И така няколко дни. Една вечер трябваше да го сваля. И така няколко пъти.

Настоящето...
От снощи пак е с мен. Защо? Защото трябва...
Знам, че Аметистът ще има и своето бъдеще...
Ще имаме общо бъдеще ;)

.

магична йога - сред джунглата

Йога - нидра...

На сред джунглата съм...
Зелена, гъста, но не е непроходима. Големи зелени листа, кръгли, дълги - както й прилича на една джунгла. Разхождам се дълго сред джунглата. Край мен има живот, но невидим за очите.  Пред мен се спуска стълба, изплетена от лиани. Качвам се на първото стъпало, но единият ми крак е стъпил и на второто. Стълбата се понася из джунглата. Появява се бяла светлина отгоре във формата на конус. Стълбата спира, а аз се изкачвам нагоре. Не броя стъпалата, светлината ме вика нагоре. Качвам се и знам, че съм на двадесет и третото стъпало. Оглеждам се, край мен има много стълби подобни на моята. Виждам хора, достигнали до различни стъпала. Виждам и познати, но не ги познах. Някои са на първото стъпало, а други сега се качват на него.
Виждам стълба високо над мен. Знам, че това е Соня и тя е на тридесет и четвъртото стъпало.
Усмихвам се... Стълбата се люлее, като танц. Другите също. Знам, че вече съм на двадесет и седмото стъпало и е време да слизам. Но не слизам по стъпалата, а се спускам като по въже. До сега никога не съм го правила, дори не съм опитвала. Но ето, че сега го правя :)

.

розите

Розите...
Спомням си в далечното ми детство две рози в двора. Едната беше нисък храст - розова. Наричаше се Гюлче. Цъфтеше през цялото лято. Другата беше Розата. Беше над оградата от стоборки към улицата. После оградата беше с мрежа, а Розата си беше същата. Цъфтеше само веднъж, в началото на юни. Винаги за рождения ми ден :)
Загубиха се. Сигурно от старост.
Бях сигурна, че да се отгледа роза е изключително трудно и не е за всеки. Преди години се престраших и си купих коренче. Сложих я в средата на градината, сред поляната. И се получи. Получи се прекрасна червена роза. Все още е жива. Следващата година си купих друга. Двуцветна - слънчево жълто с розов отенък. И тя все още ме радва :) На следващата година ми подариха клонки от рози и ме научиха как се вкореняват. Продължавам да си вкоренявам всяка година по някое и друго коренче. Продължавам и да си купувам понякога нови коренчета. За съжаление не всички оцеляват :( 
Всичкото това го изписах, защото розите винаги са ме впечатлявали по един необясним начин. Винаги, когато съм в градината ги гледам с особено вдъхновение. Нямах обяснение за това им омайващо въздействие върху мен. 
До днес...
Днес знам... Магия е. От най-хубавите ;)

.

магична йога - на брега

Йога - нидра...

На брега на спокойно море съм. Хоризонтът се губи и прелива в неплътни слоести облаци. Слънцето прозира и светлината се редува със сиво-розови отенъци. По спокойното море се носят златните проблясъци на слънчевата светлина.
Белият морски кон излиза от морето бавно, спокойно, някак тържествено. Идва при мен и ми кима. С изненада виждам в устата му червена, разцъфнала роза. Слагам я в косите си, а конят кимва в знак на одобрение. 
Понасяме се ниско над брега, на границата на суша и море. Плажната ивица е широка, а навътре, към сушата, брегът става по-висок и с леки хълмове. Издигаме се по-високо. Виждат се зелени хълмове, които се спускат полегато към морето. Ясно оформени заливи и вдадени в морето носове от хълмовете. Всичко е полегато, заоблено. Под нас е по-голям залив. Малка рекичка се влива в морето. Пътят, по който минава описва правилна синусуида. Красиво е. Напред зеленият хълм  навлиза в морето. Спускаме по-ниско. Конят се разхожда по плиткото. Аз усещам водните пръски по краката си. Всичко е леко, бавно, светло, някак топло.
Наближаваме там, където брегът е навлязъл в морето. Във водата има вертикални скали, може би четири - пет метра над водата издигащи се. Между тях може да се мине. Гледаме как леките вълни се разбиват в скалите - леко, красиво...
Връщаме се в средата на залива. Конят ме кани да остана там. Това не е мястото на срещата ни. По-красиво е. Стоя на брега, стъпила на пясъка, който ме топли и гледам след коня. Той се отдалечава бавно, спокойно... тържествено...
Спокойно е... Радостно е... Усмихвам се...
Блаженство...


.

магична йога - сред степите

Йога - нидра...

Камбана... звън...
Лекият полъх на вятъра ме понася над безкрайни степи. Хълмове с формата на куполи са осеяли цялата повърхност. Безкрайност, лекота... и хълмовете на степта...
Червено - кафяви скали се издигат край мен. Вертикални и безбройни. Изглеждат непристъпни, плашещи.  Пред мен се появява Орелът и ме повежда сред лабиринтите на каньона. Летя след него и вече скалите не изглеждат страшни. Дълго летим. Летящият Орел е красива гледка. Носи спокойствие и особена сигурност. 
Издигаме се над скалите. Политаме над равнинни земи. 
Летим и... озоваваме се в степите с полегатите хълмчета. Безкрайност... Каква ли загадка са тези могили?
Орелът отлита в безкрайността, а аз оставам...  
Защото знам вече...

И се усмихвам...

.