Задачи обичах да решавам в училище. Математиката бе любимият ми предмет. Там усещах силата си. Бях в свои води. Най-естественото и най-очакваното бе да кандидатствам с математика. Очаквания и желания се смесваха и преливаха.
Животът си върви по пътя свой и в някой светъл ден, нещо в мислите проблесва.
Жена съм, с роли не една и две. Задачите пред мен са нови, от живота. Няма теореми, нито аксиоми. Има дадено и търси се, но доказателството няма го. Да се доказва често е ненужно. Няма смисъл от това. Решенията някога логични, днес без логика са.
Питам се, къде отиде нюха ми към най-лесното решение. Къде е нестандарното решение, което вдъхновява други след това...
Днес пред някои задачи съм безсилна. Условието сякаш не достига. В други търси се го няма. Накрая - пъзелът не се нарежда, нещо все му липсва.
Задачите житейски са на дневен ред. Понякога мечтая си за синус и паралелепипед, за вписана окръжност и тригълник на Питагор.
Днес в задачата се пита - колко са сълзите у една жена? Нима с безкрайността граничат?
.
.
.
