Реката...
Дойде със сияния - синьо-зелени, като полярните, но не съвсем. Реката беше си като миналия ден - като пързалка, а аз пак бях на нещо като шейна, дъска.
Пързалях се по реката из Космоса и... Пред мен на друга дъска, съразмерна с него беше... Орелът - ИЗНЕНАДА! Все пак не съм мислела, че има работа из Космоса ;) Беше пред мен и се обръщаше назад, усмихваше се. Орелът се усмихва! Обръщаше се настрани, за да ми покаже още сияния.
Изведнъж пред мен блесна Светлина, която поглъщаше Реката с много голяма скорост. Орелът изчезна. Пред мен беше само искряща светлина... бяла...
Светлината се превърна в обръч /тор/ и в центъра й видях червени, огромни скали, издигащи се над сравнително равнинни прерии. Изненада - Орелът летеше в кръг около скалите.
И още една, малко ме жегна тази, изненада. Орелът не беше сам. Знаех, че е в компанията на Орлица . Изревнувах го, чувствах си го МОЙ. И двата Орела летяха в кръг около скалите, но не един след друг, а в различни посоки - сякаш описваха осмици... Гледах като през екран всичко...
После реката ме върна и този път видях как си отиде - бяла светлина я изтегли и с един последен блясък, като взрив, и си отиде...
Змията... триглавата....
Едната глава беше Главната Змия, има си йерархия. Двете бяха подчинените, но и по-благосклонни към мен. Главната също, но някак е по-строга. За да не си позволявам разни неща.
Та, двете, те ме понесоха на люлка нагоре след Главната. И... вече знам, че онзи Златен, приказен дворец с куполи и кули е Змийски. Гледах го отдалече.
Получих обещание от двете Змии, че скоро ще ме заведат и си намигнаха съучастнически...
***
.
вторник, 25 април 2017 г.
понеделник, 24 април 2017 г.
магична йога - след Камбаната
Камбаната...
Не чух един звън на камбана. Много звуци, много силни, продължителни звуци, един след друг. Дори не знам дали бяха от камбана или от нещо по-висше. Да, точно по-висше беше усещането, каквото и да значи, както и да значи...
Видях красива жена, древна, от Изтока. В червено-жълти рокли, феерични. Танцува, с много накити, гривни, дайре... Красива е, танцът е красив, пленяващ и... аз знам, че съм шарените й гривни, аз съм танца, аз съм звуците от дайрето и другите дрънкулки, които звънят по цялото й тяло...
После съм в гора, джунгла, величествена, вечна гора... Знам, че аз съм шарените птици, безбройни са, летят като в танц. Аз съм полета им, аз съм песните им. А песните им са шарени...
Усетих, че съм... Тишина... Обикновена тишина, но някак много силна тишина /каквото и да значи силна тишина/. Нямаше камбана, нямаше звук, само тишина... Усещах тишината... не знам как се усеща, но знам, че това беше усещането за тишина...
И сега съм... тишина... и искам да си остана такава... необичайно ми е...
Неочаквано, непредполагано, невероятно е...
***
.
Не чух един звън на камбана. Много звуци, много силни, продължителни звуци, един след друг. Дори не знам дали бяха от камбана или от нещо по-висше. Да, точно по-висше беше усещането, каквото и да значи, както и да значи...
Видях красива жена, древна, от Изтока. В червено-жълти рокли, феерични. Танцува, с много накити, гривни, дайре... Красива е, танцът е красив, пленяващ и... аз знам, че съм шарените й гривни, аз съм танца, аз съм звуците от дайрето и другите дрънкулки, които звънят по цялото й тяло...
После съм в гора, джунгла, величествена, вечна гора... Знам, че аз съм шарените птици, безбройни са, летят като в танц. Аз съм полета им, аз съм песните им. А песните им са шарени...
Усетих, че съм... Тишина... Обикновена тишина, но някак много силна тишина /каквото и да значи силна тишина/. Нямаше камбана, нямаше звук, само тишина... Усещах тишината... не знам как се усеща, но знам, че това беше усещането за тишина...
И сега съм... тишина... и искам да си остана такава... необичайно ми е...
Неочаквано, непредполагано, невероятно е...
***
.
неделя, 23 април 2017 г.
магична йога - Вселенска река
Вселенската река...
Ами.. не беше от вода. Беше от светлина - бяло, сиво, синьо - преплитащи се, като гранчета прежда.
Лодката... по-скоро нещо малко, като дъска, с която се пързалях по повърхността. Бях на онази полянка под Белия връх. Реката дойде от горе и дясно /това е посоката на върха/ и замина наляво и нагоре, след като ме взе. Носехме се из космоса - тъмно е. Разминавахме се със различни звезди. Те оставяха опашки - както падащи звезди. Много звезди, съзвездия...
Неочаквано Реката ме изпращаше в картини от ежедневието. Показваше ми детайли от чертежите ми, изправяше ме пред въпроси, които искаха незабавен отговор. И получаваха, а аз си мислех - добре де, защо не съм дала отговор до сега, толкова е просто, ако бях отговорила преди, сега щях да се рея из космоса, а не да се връщам...
Реката правеше завои но не в хоризонталната равнина, а нагоре - надолу, изкачване - спускане.
Докато се остави на полянката под Белия връх...
***
.
Ами.. не беше от вода. Беше от светлина - бяло, сиво, синьо - преплитащи се, като гранчета прежда.
Лодката... по-скоро нещо малко, като дъска, с която се пързалях по повърхността. Бях на онази полянка под Белия връх. Реката дойде от горе и дясно /това е посоката на върха/ и замина наляво и нагоре, след като ме взе. Носехме се из космоса - тъмно е. Разминавахме се със различни звезди. Те оставяха опашки - както падащи звезди. Много звезди, съзвездия...
Неочаквано Реката ме изпращаше в картини от ежедневието. Показваше ми детайли от чертежите ми, изправяше ме пред въпроси, които искаха незабавен отговор. И получаваха, а аз си мислех - добре де, защо не съм дала отговор до сега, толкова е просто, ако бях отговорила преди, сега щях да се рея из космоса, а не да се връщам...
Реката правеше завои но не в хоризонталната равнина, а нагоре - надолу, изкачване - спускане.
Докато се остави на полянката под Белия връх...
***
.
събота, 22 април 2017 г.
изкуство е да си жена
Днес си позволих най-мързеливия ден...
Събудих се рано, запретнах ръкави и... Проверих метеорологичната обстановка за слани и студове на трийсетина километра и успокоена от проучването... си полегнах...
И така... С малки изключения, се подвизавах по диваните...
Зле ли ми е?... Ами... не е...
Ама ми стига.
Сега отново запрятам ръкави... ще поработя по обектите, както си беше планът за днешния ден.
Така си е. Изкуство е да си жена ;)
Особено такава, която може да си позволи и подобен ден ;)
Хе, ще се намерят критици, но от сега да им кажа - все ми е едно кой какво си мисли или ще каже. Аз мога да решавам, мога и да си нося последствията, каквито и да са. Това е защото знам какво съм, какво мога, какво искам, какво правя.
Жена съм. И такава се харесвам. А може би и да се обичам...
Жена съм... и лудост е...
Ама на кой му пука?
.
петък, 21 април 2017 г.
магична йога - на разходка с Морското конче
Морското конче...
Бях на онзи залив, с плажа и спокойното море. Дойде Морското конче. Покани ме да го последвам и се гмурнахме в морето.
Дълго си плувахме между водорасли и малки цветни рибки, с които се разминавахме. Имаше цвят в морето - малките цветни рибки бяха като цветни искри, които идваха насреща ни. Морско конче беше цветно, с променящи се цветове. приличащи на искрите от цветните рибки... Усещах водата, усещах допира на водораслите по тялото си...
Странното беше, че на няколко пъти се пренасях на други места - на хижа Амбарица, където бяхме лятото. Видях палатките. Видях как сме облечени. Помислих, че е добре за другото лято да си купим наша палатка.
После пак се върнах в морето. След това се появи друга картина - нещо по-ежедневно, но за по-кратко и пак в морето. Усетих се, че така три - четири пъти се пренасях другаде и без усилие пак се връщах в морето.
След разходката Морското конче ме изведе на брега...
***
.
Бях на онзи залив, с плажа и спокойното море. Дойде Морското конче. Покани ме да го последвам и се гмурнахме в морето.
Дълго си плувахме между водорасли и малки цветни рибки, с които се разминавахме. Имаше цвят в морето - малките цветни рибки бяха като цветни искри, които идваха насреща ни. Морско конче беше цветно, с променящи се цветове. приличащи на искрите от цветните рибки... Усещах водата, усещах допира на водораслите по тялото си...
Странното беше, че на няколко пъти се пренасях на други места - на хижа Амбарица, където бяхме лятото. Видях палатките. Видях как сме облечени. Помислих, че е добре за другото лято да си купим наша палатка.
После пак се върнах в морето. След това се появи друга картина - нещо по-ежедневно, но за по-кратко и пак в морето. Усетих се, че така три - четири пъти се пренасях другаде и без усилие пак се връщах в морето.
След разходката Морското конче ме изведе на брега...
***
.
понеделник, 10 април 2017 г.
магична йога - дарът на Орела
Медитацията... Змията...
Всички Огнени кълба при мен бяха бели. Змията излезе от златно-бяло яйце - до сега яйцето е било винаги златно. Самата Змия беше златно-бяла.... Когато се издигна над мен продължи нагоре и аз с нея. В един момент имах усещане, че и аз съм змия. тогава видях Змията оплетена с друга змия. Всъщност видях две глави, две тела до някъде, но надолу не знам дали беше една или две... При спускането надолу, когато стигнахме над мен, Змията си стана една и се прибра в яйцето. Когато бяхме две змии, видях наоколо пак ония хълмове. Ние и със Змията напоследък там излизаме.
Орелът! Дойде си на оная поляна под белия връх, дето са ни вече срещите.
Направихме обиколки около върха. Стори ми се, че върхът е някак по-остър и по-правилен конус. Продължихме си полета над гори и хълмове. До тук нищо необичайно, вече е доста познато.
Видях пак онези бели дъгички, облачета - тук там над хълмовете В един момент виждам под нас вместо дъгичка пак същото /знам, че е същото като дъгичките/, но като бял диск.
Започнахме да се спускаме надолу., надолу... Много бързо. Край мен всичко е бяло и аз знам, че това е сгъстена бяла светлина, която е като цилиндър и ние се спускаме все по-бързо и по-бързо надолу. Знам, че това е безкрайността. Изведнъж усетих крилата на Орела под себе си и той започна да ме издига нагоре. Не съм сигурна колко време се издигахме, не беше сякаш повече от спускането. Дали не беше и по-бързо - трудно ми е да определя.
Издигнахме се нагоре, над белия диск, над горите и поехме към хълма с белия връх. Сега върхът не бе така гладък, пак имаше формата на конус, но не така правилен и гладък. Сега си беше същия както преди го виждах.
Орелът ме остави на поляната от където ме взе и полетя натам, откъдето дойде и откъдето винаги си идва. Аз гледах след него. Загуби се от погледа ми и тъкмо да погледна пред себе си - видях, че се връща. Върна се по-бързо отколкото отлетя. Кацна до мен, подаде ми бял пръстен - като халка е. Усмихна се - както и да се усмихва Орел ;) и ми каза: Ти знаеш...
И отлетя...
Хем ми е странно, хем ми е някак... завършено... Хем ми е усещане за нещо важно, за нещо специално, за нещо като завършен етап и начало на друго.... някакво такова...
А и повод за подарък имах ;)
***
.
Всички Огнени кълба при мен бяха бели. Змията излезе от златно-бяло яйце - до сега яйцето е било винаги златно. Самата Змия беше златно-бяла.... Когато се издигна над мен продължи нагоре и аз с нея. В един момент имах усещане, че и аз съм змия. тогава видях Змията оплетена с друга змия. Всъщност видях две глави, две тела до някъде, но надолу не знам дали беше една или две... При спускането надолу, когато стигнахме над мен, Змията си стана една и се прибра в яйцето. Когато бяхме две змии, видях наоколо пак ония хълмове. Ние и със Змията напоследък там излизаме.
Орелът! Дойде си на оная поляна под белия връх, дето са ни вече срещите.
Направихме обиколки около върха. Стори ми се, че върхът е някак по-остър и по-правилен конус. Продължихме си полета над гори и хълмове. До тук нищо необичайно, вече е доста познато.
Видях пак онези бели дъгички, облачета - тук там над хълмовете В един момент виждам под нас вместо дъгичка пак същото /знам, че е същото като дъгичките/, но като бял диск.
Започнахме да се спускаме надолу., надолу... Много бързо. Край мен всичко е бяло и аз знам, че това е сгъстена бяла светлина, която е като цилиндър и ние се спускаме все по-бързо и по-бързо надолу. Знам, че това е безкрайността. Изведнъж усетих крилата на Орела под себе си и той започна да ме издига нагоре. Не съм сигурна колко време се издигахме, не беше сякаш повече от спускането. Дали не беше и по-бързо - трудно ми е да определя.
Издигнахме се нагоре, над белия диск, над горите и поехме към хълма с белия връх. Сега върхът не бе така гладък, пак имаше формата на конус, но не така правилен и гладък. Сега си беше същия както преди го виждах.
Орелът ме остави на поляната от където ме взе и полетя натам, откъдето дойде и откъдето винаги си идва. Аз гледах след него. Загуби се от погледа ми и тъкмо да погледна пред себе си - видях, че се връща. Върна се по-бързо отколкото отлетя. Кацна до мен, подаде ми бял пръстен - като халка е. Усмихна се - както и да се усмихва Орел ;) и ми каза: Ти знаеш...
И отлетя...
Хем ми е странно, хем ми е някак... завършено... Хем ми е усещане за нещо важно, за нещо специално, за нещо като завършен етап и начало на друго.... някакво такова...
А и повод за подарък имах ;)
***
.
сряда, 5 април 2017 г.
магична йога - на изток
Пожелах си Орелът да дойде на поляната под Върха, където най-често са ни срещите. Мина ми през ума, дали да не поискам стълбичката, но Орелът бе по-силен.
Дойде... Много бързаше. Подканяше ме да летя след него. Полетяхме на изток. Слънцето тъкмо изгряваше - голямо червено. Забавих се защото погледнах надолу. Видях селото. То е разположено в посока изток - запад между два дълги баира. Виждах как летим над село, видях нашата къща, двора, цялата градина...
Орелът се обръщаше и ме подканяше да побързам. Продължавахме да летим на изток. Виждах летящия Орел на фона на червения диск на слънцето. Виждах само него, бързах, за да не изоставам. Той се обръщаше и ме подканяше с поглед, а също и с одобрение.
Изведнъж осъзнах, че край нас има много други Орли и други като мен, и всички летим на изток. Много сме, но не виждам никого, просто знам. Летяхме дълго, забавихме полет и тогава погледнах надолу. Виждах различно оцветени фигури на земята - ниви, с различни посеви, малки гори, поляни, виждаха се и села - като мозайка.
Продължавахме да летим, докато по едно време се спуснахме до една дюлева градина, Бяло-розовите цветчета бяха като живи, като пеперуди. Движеха се, може би от лек ветрец. Имаше и неразтворили се цветчета, те изглеждаха като свещички. / много харесвам дюлевия цвят, усещам го като магия когато съм край цъфнала дюля/ Постояхме край дюлята, усетих по-силен вятър, и сякаш с негова помощ с Орела се издигнахме отново нагоре. Кацнахме на високо, на скала с малка полянка пред нея, а надолу се виждаха пак разноцветните фигури.
Чувах вятъра, но при нас с Орела бе тихо, бяхме на завет. Стояхме си, гледахме надолу. Понякога го поглеждах, стоеше съсредоточен, неподвижно. Понякога и той ме поглеждаше, кимаше одобрително и пак гледахме.
Знаех, че зад нас има нещо. Обърнах се и видях отвор на голяма пещера. Искаше ми се да стана, но Орела ме погледна силно /да, точно силно/ и аз не помръднах. После погледът му обеща - друг път.
Спокойна пак се загледах и мислех колко е спокойно и красиво. Изведнъж се озовах на поляната под Върха и... се върнах.
Въпреки, че се върнах, сякаш нещо от мен остана на онази скала... Знам, че Орелът е пак там... Хей, дали това не е Неговото място... Сега се замислям - там ми беше много уютно, като у дома... Сега няма да мисля, само ще усещам...
***
.
Дойде... Много бързаше. Подканяше ме да летя след него. Полетяхме на изток. Слънцето тъкмо изгряваше - голямо червено. Забавих се защото погледнах надолу. Видях селото. То е разположено в посока изток - запад между два дълги баира. Виждах как летим над село, видях нашата къща, двора, цялата градина...
Орелът се обръщаше и ме подканяше да побързам. Продължавахме да летим на изток. Виждах летящия Орел на фона на червения диск на слънцето. Виждах само него, бързах, за да не изоставам. Той се обръщаше и ме подканяше с поглед, а също и с одобрение.
Изведнъж осъзнах, че край нас има много други Орли и други като мен, и всички летим на изток. Много сме, но не виждам никого, просто знам. Летяхме дълго, забавихме полет и тогава погледнах надолу. Виждах различно оцветени фигури на земята - ниви, с различни посеви, малки гори, поляни, виждаха се и села - като мозайка.
Продължавахме да летим, докато по едно време се спуснахме до една дюлева градина, Бяло-розовите цветчета бяха като живи, като пеперуди. Движеха се, може би от лек ветрец. Имаше и неразтворили се цветчета, те изглеждаха като свещички. / много харесвам дюлевия цвят, усещам го като магия когато съм край цъфнала дюля/ Постояхме край дюлята, усетих по-силен вятър, и сякаш с негова помощ с Орела се издигнахме отново нагоре. Кацнахме на високо, на скала с малка полянка пред нея, а надолу се виждаха пак разноцветните фигури.
Чувах вятъра, но при нас с Орела бе тихо, бяхме на завет. Стояхме си, гледахме надолу. Понякога го поглеждах, стоеше съсредоточен, неподвижно. Понякога и той ме поглеждаше, кимаше одобрително и пак гледахме.
Знаех, че зад нас има нещо. Обърнах се и видях отвор на голяма пещера. Искаше ми се да стана, но Орела ме погледна силно /да, точно силно/ и аз не помръднах. После погледът му обеща - друг път.
Спокойна пак се загледах и мислех колко е спокойно и красиво. Изведнъж се озовах на поляната под Върха и... се върнах.
Въпреки, че се върнах, сякаш нещо от мен остана на онази скала... Знам, че Орелът е пак там... Хей, дали това не е Неговото място... Сега се замислям - там ми беше много уютно, като у дома... Сега няма да мисля, само ще усещам...
***
.
понеделник, 3 април 2017 г.
магична йога - Стълбичката
На зелената поляна в подножието на върха съм...
Виждам, че идва към мен моята си, плетена стълбичка. Тръгва надясно, а аз изведнъж виждам, че Орелът я носи. Навлизаме в гората - рядка, широка гора. Орелът отива до едно дърво с дебело стъбло. Очаквам да я окачи някъде и аз ще се качвам. Но изведнъж стълбичката вече не е каквато е. Трябва да се качвам по клоните на дървото. Точно до стъблото.
Клоните са наредени спирално и аз започвам да се качвам от клон на клон. Но клоните са далече един от друг и трябва да се засилвам и да се качвам на горния. Нещо като в цирк, ама толкова добре се справям и аз. 😉
Орелът лети около дървото и ме подканя да вървя нагоре. А нагоре короната на дървото изглежда много далечна. Само тя се издига над гората и сякаш пробива небето.
Надолу... земята не се вижда. Виждат се клони, дървета край мен. Но моето Дърво е най-правилно - с право стебло, с правилно разположени клони. Изключително стройно, но и стабилно. Клоните на цвят са светло кафяви, гладки. Удобни за хващане. В сравнение със стеблото те са доста тънки, но наистина точни и удобни за хващане. Но това не е пречка цялостната визия на дървото да излъчва стабилност.
А на мен ми е спокойно...
***
.
Виждам, че идва към мен моята си, плетена стълбичка. Тръгва надясно, а аз изведнъж виждам, че Орелът я носи. Навлизаме в гората - рядка, широка гора. Орелът отива до едно дърво с дебело стъбло. Очаквам да я окачи някъде и аз ще се качвам. Но изведнъж стълбичката вече не е каквато е. Трябва да се качвам по клоните на дървото. Точно до стъблото.
Клоните са наредени спирално и аз започвам да се качвам от клон на клон. Но клоните са далече един от друг и трябва да се засилвам и да се качвам на горния. Нещо като в цирк, ама толкова добре се справям и аз. 😉
Орелът лети около дървото и ме подканя да вървя нагоре. А нагоре короната на дървото изглежда много далечна. Само тя се издига над гората и сякаш пробива небето.
Надолу... земята не се вижда. Виждат се клони, дървета край мен. Но моето Дърво е най-правилно - с право стебло, с правилно разположени клони. Изключително стройно, но и стабилно. Клоните на цвят са светло кафяви, гладки. Удобни за хващане. В сравнение със стеблото те са доста тънки, но наистина точни и удобни за хващане. Но това не е пречка цялостната визия на дървото да излъчва стабилност.
А на мен ми е спокойно...
***
.
неделя, 2 април 2017 г.
магична йога - Златният замък
Змията... заведе ме над зелените гори-хълмове. Отново видяхме Златния приказен замък с кули, арки... И не само видяхме и гледахме, а Змията се проточи като път и стигнахме до входа. Застанахме пред огромна златна порта, изписана с богати орнаменти. Портата завършваше с дъга. Започна да се открехва, но Змията се дръпна и се върнахме пак там, където се издигнахме. Наблюдавахме златното сияние около замъка.
Орелът... бях на зеления склон под Белия връх. Дойде Орелът и се издигнахме над върха, но не ме остави. Накара ме да се огледам, правехме кръгове над върха. Там в ляво видях златния замък. Беше по-далече, отколкото когато го гледахме със Змията. Преди на това място се виждаха зелени остри върхове във формата на конус... Наоколо са все същите хълмове гори.
В дясно се видяха пак белите дъгички. Орелът ме поведе надясно. Минахме високо над хълмовете, над тези бели дъги и продължихме. Летяхме дълго.
Хълмовете ставаха все по-ниски и ниски. Станаха гори и реки. Продължихме да летим. Реките ставаха все по-широки. Всъщност беше плетеница от реки. Нямаше край. Върнахме се при Белия връх. След няколко кръга над него се спуснахме.
Усещанията ми са... за нещо незавършено, за нещо обещано, но не случило се. Някакво разочарование има в мен, прави ме леко раздразнителна към безсмислени разговори. Мълчи ми се, искам да се свия, скрия...
Впечатлена съм - Златният замък е на мястото на зелените остри конусовидни върхове... Нещо не е каквото е било... Има превръщане от едно в друго, или... Като сваляне на маска, на покривало... Нещо става достъпно...
***
.
Орелът... бях на зеления склон под Белия връх. Дойде Орелът и се издигнахме над върха, но не ме остави. Накара ме да се огледам, правехме кръгове над върха. Там в ляво видях златния замък. Беше по-далече, отколкото когато го гледахме със Змията. Преди на това място се виждаха зелени остри върхове във формата на конус... Наоколо са все същите хълмове гори.
В дясно се видяха пак белите дъгички. Орелът ме поведе надясно. Минахме високо над хълмовете, над тези бели дъги и продължихме. Летяхме дълго.
Хълмовете ставаха все по-ниски и ниски. Станаха гори и реки. Продължихме да летим. Реките ставаха все по-широки. Всъщност беше плетеница от реки. Нямаше край. Върнахме се при Белия връх. След няколко кръга над него се спуснахме.
Усещанията ми са... за нещо незавършено, за нещо обещано, но не случило се. Някакво разочарование има в мен, прави ме леко раздразнителна към безсмислени разговори. Мълчи ми се, искам да се свия, скрия...
Впечатлена съм - Златният замък е на мястото на зелените остри конусовидни върхове... Нещо не е каквото е било... Има превръщане от едно в друго, или... Като сваляне на маска, на покривало... Нещо става достъпно...
***
.
Абонамент за:
Публикации (Atom)