Вселенската река...
Ами.. не беше от вода. Беше от светлина - бяло, сиво, синьо - преплитащи се, като гранчета прежда.
Лодката... по-скоро нещо малко, като дъска, с която се пързалях по повърхността. Бях на онази полянка под Белия връх. Реката дойде от горе и дясно /това е посоката на върха/ и замина наляво и нагоре, след като ме взе. Носехме се из космоса - тъмно е. Разминавахме се със различни звезди. Те оставяха опашки - както падащи звезди. Много звезди, съзвездия...
Неочаквано Реката ме изпращаше в картини от ежедневието. Показваше ми детайли от чертежите ми, изправяше ме пред въпроси, които искаха незабавен отговор. И получаваха, а аз си мислех - добре де, защо не съм дала отговор до сега, толкова е просто, ако бях отговорила преди, сега щях да се рея из космоса, а не да се връщам...
Реката правеше завои но не в хоризонталната равнина, а нагоре - надолу, изкачване - спускане.
Докато се остави на полянката под Белия връх...
***
.
Няма коментари:
Публикуване на коментар