лято е вече

Първият летен ден е. 

А жегата не е юнска...

Обаче на мен ми е едно особено мисловно.

Едва ли е от времето. Или пък е от него? 

Както и да е. По-важното е, че сега съм тук.

Днес ми е работно. Истински работно. Но не е онази домакинска работа дето край няма. От нея да се скрия не мога, но все пак днес я позаобикалям. За сега...

Да се върна на мисловния процес. 

Забелязала съм, че когато имам работа и седна на компютъра, за да я свърша, винаги ми идва особена муза да пиша. Как прозвуча - да пиша... Силни думи са. За мен по-скоро се отнасят други. Може би по-подходящи са - опит да подредя мислите си в думи. То едни мисли. До сега изписах не малко думи, но май нищо не казах и не показах впечатляващия си мисловен процес. Та...

Днес си мисля за лятото. За Еньовден, който тази година е в неделя. За празниците и делниците на тези, живели преди нас. За днешния човек лятото е време за отпуски и почивки. Преди е било най-работното време. Време за жътва. 

Въпреки, че днес си отметнах вече доста от работата, която имам пред мен, си мисля колко сме се омързеливили. Търсим на работата лекото и на баницата мекото.  Това правило не ми е било по душа никога. Но го виждам прекалено често край мен. 

В такъв момент искам да се разгранича от другите.  И свършвам всичката си работа в много кратки срокове. Просто ми се доработва. Истински. Като днес... 

Ето дори имам време и за тук. Всъщност не липсата на време не ме води по-често тук. Нито липсата на мисли, които да си подреждам. Но го няма онова особено усещане, наречено муза. Понякога музата се навърта наоколо, но бързо отлита като пролетен ветрец. Дали сега ще ме навестява по-често, натежала от нетипичните юнски жеги?

В неделя е Еньовден. Един ден с особено излъчване и с моята симпатия. 

От сега усещам, че тази неделя ще е особена за мен.

По-добре е да пиша после.

А днес... до тук денят ми е особено ползотворен. 

И продължава...

.