Днес отидох на място, където преди повече от двадесет и пет години съм ходила всяка вечер. Години наред... С желание...
Място, което можеше да се определи само с думите райски кът.
Сега е пусто. Запустели са и съседните имоти. Все едно никога не е имало хора.
Лозята и овощните градини, създавани с толкова труд и желание са непроходими гъсталаци. Дънерите на лозите и призрачно извисяващите се изсъхнали клони на големите дървета показват, че все пак тук е имало живот различен от сега.
Стана ми тъжно... Времето безвъзвратно отминало с младостта на едно поколение... Времето на моето детство.
Спомените ме усмихваха и натъжаваха. Откъснах си клонки от цъфналия жасмин, който все още се бори с нашествието на другите храсталаци. Уханието му и сега ме прави тъжна... а обичам този неповторим аромат...
Не съм сигурна дали ще отида някога пак. Не направих снимки. Искам спомените ми да бъдат онези, отпреди двадесет и пет лета. Та това е четвърт век...
Снимах треви и полски цветя. Снимах пеперуди и буболечки.
Природата...
Току що се сетих за нещо, което прочетох тази вечер - "