След десетина години - започва да се оглежда. Усеща и вижда промяната.
Осъзнава се - жена е...
Ражда първата си рожба - още едно осъзнаване - жена е и майка е...
Децата порастват, извор на радост и удовлетворение са.
Духът е в разцвета си. Вече знае и може толкова много. Научила е уроците си. Дори търпението е сред положителните й черти. Усеща мъдростта в мислите си. Уверена и спокойна е.
Но...
Един ден... осъзнава, че лудостите, които я обземат са малка част от бурята, която хормоните й спретват. Като преди тридесет и пет години. С една много малка разлика /чувството й за хумор не винаги е разбрано.../ - сега процесът е обратен.
Времето е неумолимо. Идва и осъзнаването - тялото вече не слуша... Защо се събужда сред нощ изгаряща от огън. След минути всичките завивки не стигат, за да стоплят тялото... и душата изплашена.
До вчера владееща се, днес е различна. Моменти сълзливи, редуващи се с безпричинен смях, а после и безразличие се появява.
Страхува се...
А уж умна е жена. Не малко е прочела, убедена е, че животът не е до тук. Знае, че това е само път, който ще се мине, неизбежен е. Знае, че позитивен поглед трябва й.
Това е разумът. Рационален, подреден и ясен.
А страхът е чувство. Ирационално. Дори е хаотично.
И това ще мине...
А тя жена е...
И ще бъде...
.
